Адел Паркс: Да си намериш майстора

Иси и Джош още не са се добрали до бара. Викам ги да се върнат.

— Какво има? Вече почти бяхме стигнали — мрънка Иси.

— Не се тревожи, напитките ще дойдат всеки момент — уверявам я.

— Аха! — Тя се отпуска на тапицирания с крепон фотьойл. Джош си запалва цигара, тъй като ми има пълно доверие. Всички са наясно с добре отработения сценарий. Джош и Иси отлично ме познават.

Джош ми е като брат. Запознахме се на седемгодишна възраст през оградата, разделяща къщите ни в едно предградие. Благодарение на това запознанство повярвах в силата на съдбата. Първата ни среща се състоя в мига, когато небесните пътища на нашите семейства се пресякоха. Тяхната звезда тъкмо изгряваше. Нашата главоломно летеше надолу, описвайки шеметни спирали.

През онова лято двамата с Джош споделяхме кубчето на Рубик, газираните сиропи и тревожното усещане за неизбежно надвиснала промяна. С присъщото на децата шесто чувство долавяхме, че сме безсилни да се противопоставим на родителските прищевки. Самостоятелната петстайна къща в Ешър, графство Съри, която за нас с майка ми беше олицетворение на идеалния дом, се оказа само временно местопребиваване. Същото лято баща ми обяви, че е влюбен в друга жена, без която не може да живее. Майка ми прояви рядко чувство за хумор и откровеност и в отговор го попита дали предпочита кремация, или би се спрял на погребение. След тази пламенна декларация на чувствата си баща ми незабавно се изнесе. Предстоеше ми да го видя още три пъти през целия си живот: след една седмица, когато дойде да прибере плочите си и ми подари къща за кукли от „Лъндби“ 1 1 Една от най-старите и най-известни марки кукленски къщи за игра, по произход от Швеция. — Б.пр. (очевидно с цел да замести истинския дом, който бе разбил); след един месец, когато ме заведе в зоологическата градина (цял следобед плаках, оправдавайки се, че животните зад решетките ме разстройват. Нищо подобно, просто предварително се бях настроила, че ще прекараме отвратителен следобед — в крайна сметка следобедите у дома често бяха отвратителни); и на следващата Коледа (когато отказах да отворя подаръка, който ми донесе, както и да седна в скута му). Оттогава само ми изпращаше поздравителни картички за рождения ден и за Коледа, които пристигаха все по-нарядко и още преди да навърша десет години, съвсем спряха да се получават. Лятната ваканция на седемгодишния Джош също не беше Бог знае колко забележителна — техните най-безцеремонно му бяха заявили намерението си да го изтръгнат от уюта на кварталното училище и да го изпратят да се обучава зад внушителните огради на „Стоу“. Всъщност, като се замисля, догадките ни надали са били плод на шесто чувство. Рекламните брошури за частни училища и нескончаемите скандали у нас бяха недвусмислен знак за случващото се. Почти напълно обсебени от собствените си страхове, установихме отношения на неясно взаимно съчувствие, наподобяващи нещо като приятелство. Плахите първи опити с летните кънки и яденето на зелено цариградско грозде невероятно сближават хората. И до ден днешен смятам, че на Джош му провървя. По онова време живеехме в къщи, които се различаваха единствено по цвета на кухненския плот. Оттогава не съм живяла в по-просторен дом. Той — в толкова тесен. Още като малка долавях тази разлика. Баща му не обичаше да коментира деловите си начинания наляво и надясно.

Подозирам обаче, че детското ни приятелство, изградено върху споделеното удивление на малки откриватели, рано или късно щеше да залинее, ако на дванайсетгодишна възраст не се бяхме срещнали отново на един регионален тенис турнир. Джош интуитивно долавяше, че познанството с момиче — кое да е момиче — страшно ще вдигне акциите му в „Стоу“. Аз пък харесах снобското му произношение и още на онази крехка възраст си давах сметка, че конкуренцията е здравословно явление — предизвикателство, което момчетата от Уестфърдското единно средно училище посрещнаха с достойнство. Така стана ясно, че двамата с Джош все още си допадаме. И то до такава степен, че напук на учителите и родителите си и за най-голямо тяхно разочарование той реши да следва заедно с мен в Манчестърския университет. Те му бяха избрали едно значително по-старо и по-реномирано учебно заведение. Аз обаче бях твърдо решена да замина за Манчестър — заради модните групи, левичарския студентски съюз и мъжете със запретнати джинси „Ливайс“ и обувки „Док Мартенс“ 2 2 Типичното скинхед-облекло. — Б.пр. , но най-вече заради престижните медийни специалности.