Едит Парджетър - Вълче биле

— Не помръдва — извика ядосан глас отдолу. — Някой глупак го е залостил от другата страна.

— Какви ти резета отгоре! Напрегни се малко, човече, не си чак толкова хилав.

— Сигурно са хвърлили нещо тежко върху капака. Казвам ти, че не помръдва — и заблъска ядно, за да покаже, че е прав.

— Я слез долу и остави един истински мъж да свърши работата — изрече презрително грубият глас.

Разнесе се обезпокоително стържене на по-тежки стъпки по пречките и стълбата изскърца. Едуин притаи дъх и напрегна всеки мускул, за да увеличи тежестта си. Капакът се разклати, но не се повдигна. Конярят, който натискаше отдолу, изпръхтя и изруга.

— Аз какво ти разправях, Уил! — изграчи другият глас с очевидно задоволство.

— Ще трябва да заобиколим и да влезем отвън. Добре, че взех двата ключа. Уот, ела да ми помогнеш да мръднем там, каквото затиска капака, и да нахвърляме долу сено.

Той не подозираше, че няма нужда от ключ, тъй като вратата изобщо не бе заключена. Гласовете бързо заглъхнаха надолу по стълбата, стъпките прозвучаха отпред, извън вратата на конюшнята. Бяха двама и щяха всеки миг да го открият. Дори нямаше време да се зарови в сеното, ако това изобщо бе някакво скривалище, щом идваха с вилите. Но след като бяха общо трима, по-добре беше да се изправи срещу един, отколкото срещу двама! Със същата бързина Едуин търколи бурето си, този път към вратата, и здраво я затисна. После се хвърли към капака и го дръпна с все сила. Той се вдигна веднага и момчето политна назад, но успя да се задържи и бързо се мушна през отвора. Нямаше време да затвори капака след себе си, цялото му внимание беше насочено надолу.

Конярите се оказаха четирима! Двама все още бяха между конете и въпреки че единият бе с гръб към него и с вилата хвърляше сено в яслите чак в дъното на дългата конюшня, другият — слаб, мършав човек с разчорлена посивяла коса, в този миг излизаше от едно ограждение почти под стълбата.

Беше късно да измисля нещо друго и Едуин не се поколеба. Смъкна се от отвора, изправи се, както беше стъпил на стълбата, и се хвърли върху коняря. Доловил внезапното движение, мъжът рязко вдигна глава, когато Едуин се стовари отгоре му с развети черни поли на расото. Събори го на земята, но другият успя да извика. Ако в първия момент дрехата на момчето се бе оказала някакво предимство, в следващия миг стана точно обратното. Другият мъж се обърна от изненадания вик на другаря си и само за миг остана слисан пред този бенедиктински монах, който се надигаше от пода. Стискаше с една ръка полите на расото си, а с другата се пресягаше към вилата, която неговата жертва бе изпуснала. Никой от монасите, които бе виждал конярят, не би постъпил по този начин. Той скочи ядно напред, но веднага бе спрян от остриетата, които ловко се насочиха към стомаха му. В това време обаче събореният също се размърда и се изправи със залитане на крака, при това точно между беглеца и широко отворената врата.

Оставаше само един изход и Едуин се възползва от него. С насочена напред вила той отстъпи заднишком в най-близкото ограждение. Едва когато за момент отклони вниманието си от своите противници, забеляза коня до себе си, същия, който бил така неспокоен според младия коняр и се съсипвал от бездействие. Високото, изпълнено с енергия животно, кафявочервеникаво на цвят, с по-светла грива и опашка и с бяло петно на челото потропваше с копита, възбудено от суматохата, но щом забеляза Едуин, протегна муцуна към косата му и тихо изцвили до ухото му. Беше извърнало глава от яслата към свадата, и пред него пътят бе сбободен. Едуин го позна и го прегърна през врата с радостен вик:

— Руфъс… о, Руфъс!

Пусна вилата, вкопчи се в дългата грива и се метна на високия му гръб. Какво значение имаше, че беше без седло и юзди, след като в дните, преди да се почувства низвергнат от собственика му, бе яздил този кон безброй пъти! Той го смушка с пети, стисна колене и пришпори своя въодушевен съучастник в устремно бягство.

Конярите бяха готови да нападнат Едуин, ала щом разбраха, че само се е предрешил като монах, вече не изгаряха от желание да препречат пътя на Руфъс. Той изхвърча от ограждението като стрела и двамата с такава бързина отскочиха встрани, че по-възрастния падна по гръб върху една бала сено и за втори път се просна на пода в цял ръст. Едуин се сниши, притиснат към гърба на коня, вкопчи се в светлата грива и зашепна несвързани думи на благодарност и подкана в опънатите назад уши. Конят изтрополи навън и се озова на триъгълната площ отпред, където по инстинкт Едуин използва колене и пети, за да го обърне с опашката към града, и го пусна в галоп по главния друм.