Едит Парджетър - Вълче биле

Брат Марк, който точеше врат заедно с останалите любопитни, видя как стражата се понесе към града, убеден, че дорестият кон бе имал достатъчно време да изчезне. Останалото зависеше от Едуин Гърни. Марк събра ръце в широките си ръкави, дръпна качулката си напред над смиреното лице и тръгна обратно към портите на манастира с твърде противоречиви вести. По пътя изхвърли втория камък, който бе взел до хамбара. В чифлика на чичо си от четиригодишна възраст бе работил само за къшей хляб. Вървеше след ралото с малка торбичка, пълна с камъни, за да плаши птиците, които идваха да кълват зърното. Трябваха му две години, за да открие, че всъщност съчувства на гладните птички и не иска да им причини нищо лошо. Но стана безпогрешен стрелец, който и досега не бе загубил своите умения.

— Значи го проследи до моста? — попита тревожно Кадфел. — А стражата там изобщо не го видя? И хората на наместника го изпуснаха?

— Изчезна яко дим — докладва брат Марк със задоволство. — Изобщо не е влизал в града. Според мен не е свил по някоя от пътеките преди моста, защото няма как да е бил сигурен, че няма да го видят. Мисля, че се е шмугнал покрай овошките към брега, където овошките все пак предоставят някакво укритие. Но какво ще прави после, нямам представа. Само че не го хванаха, това е сигурно. Ще дебнат близките му в града, ала там няма да намерят нищо — лицето му сияеше въпреки тревоженото изражение на Кадфел. — Нали ще докажете неговата невинност? Тогава защо се тревожите — опита се да изрече нещо успокоително Марк.

Беше си предостатъчна тревога някой дотолкова да зависи от доказването на истината и от влиянието на брат Кадфел върху съдбата, но, изглежда, тазсутрешните събития не бяха стреснали младия Марк и поне това беше добре.

— Бъди ми гост за вечеря — каза брат Кадфел с признателност — и после си почини. Много можеш да постигнеш с вяра като твоята. Вече съм убеден, че ако хвърлиш камък по някаква цел, непременно ще улучиш. Който те е кръстил, ти е предсказал бъдещето. (Mark (англ.) — цел, прицел, мишена — бел. прев.) И като отворихме дума за това, каква е собствената ти цел? Епископ ли искаш да станеш?

— Папа или кардинал — шеговито отвърна брат Марк. — Не по-малко.

— О, не! — каза брат Кадфел убедено. — По-горе от епископ пастирското призвание се разпилява.

През целия ден хората на наместника търсиха Едуин Гърни навред в града, където смятаха, че може да е подирил подслон, след като се е промъкнал по някакъв начин през моста. Не откриха следа от него там и пратиха стражи да завардят пътищата, които водеха извън полуострова. В тясната примка, очертана от Севърн, Шрусбъри имаше само два моста — единия към манастира и Лондон, по който би трябвало да е влязъл в града, и друг, към Уелс, от който ветрилообразно на запад се разклоняваха няколко пътя.

Вече бяха убедени, че беглецът ще се опита да тръгне към Уелс, защото това бе най-краткият път за спасение от тяхното правосъдие, въпреки че и там бъдещето му щеше да бъде доста рисковано. Тъй че бе пълна изненада, когато неколцина от хората на наместника, които се движеха покрай реката откъм манастира без особена надежда да попаднат на следа, бяха заговорени от развълнувано девойче на единайсетина години. То изтича към тях от нивите, за да попита, останало почти без дъх, дали е истина, че човекът, когото търсят, бил облечен в монашеско расо и яздел ръждивокафяв кон с жълта грива и опашка. Да, видяла го преди малко как се измъква предпазливо от горичката и се отправя на изток, сякаш искал да пресече реката при следващата извивка, да заобиколи и да излезе на широкия път за Лондон малко след „Свети Джайлс“. Тъй като беглецът първоначално бе препуснал точно натам, за да се натъкне на стражата, думите й прозвучаха убедително. Очевидно се бе спотайвал известно време някъде с надеждата, че преследвачите ще поемат в противоположна посока. Сега се бе почувствал в безопасност и бе потеглил отново. Момичето каза, че може да се е насочил към брода при Ъфингтън.

Те й благодариха сърдечно, пратиха един човек обратно да докара подкрепление и бързо се отправиха към споменатия брод. А Алис, която продължи да ги наблюдава скришом, пак така бързо се върна на пътя и моста. Никой не обръщаше внимание на единайсетгодишните момичета, които минаваха оттам.

Отвъд брода в Ъфингтън преследвачите за пръв път мярнаха своята плячка. Момъкът яздеше почти спокойно по тесния път към Ъптон. Но внезапно се обърна и щом ги видя, препусна като светкавица. Цветът и стойката на коня не можеха да се сбъркат и преследвачите искрено недоумяваха защо ездачът все още не се бе разделил с краденото си расо, което отдавна представляваше по-скоро улика, отколкото преимущество, тъй като всички в околността много лесно можеха да го разпознаят по него.