Едит Парджетър - Вълче биле

— Той! — каза дълбокомислено брат Марк, смъквайки тънките си глезени от пейката. — Притежателят на онова, което не е стъкленица и което все още не сме намерили? Доколкото разбирам, за него това е раздяла с детството. В Евангелието недвусмислено е речено, че трябва да се грижим за децата…

Кадфел му хвърли ласкав, преценяващ и изпълнен с любов поглед. Това дете беше с около четири години по-голямо от другото, а в неговото детство след смъртта на майка му, оставила го тригодишен, грижата се бе изчерпвала с някой подхвърлен къшей или неохотно предоставен подслон. Другото момче е било обичано, глезено, през целия си живот предмет на възхита и обожание до последните месеци на противоречия и настоящата заплаха.

— Той е енергичен и способен момък, но разчита на мен. Аз се грижех за него и му нареждах как да постъпва. Ако беше оставен на себе си, едва ли щеше да се оправи…

— Само ми кажете къде да отида и какво да направя — подкани го нетърпеливо Марк, възстановил до голяма степен ведрото си настроение. — Всичко ще направя.

И Кадфел му каза:

— Но чак след голямата литургия. Не бива да отсъстваш, защото в противен случай има опасност да опетниш доброто си име. А ако се случи беда, стой настрана и се пази, чуваш ли?

— Чувам — отвърна брат Марк и се усмихна.

До десет часа на следното утро, когато започваше голямата литургия, на Едуин вече му бе дошло до гуша от подчинение и послушание. Никога не бе оставал бездеен толкова дълго, откак за пръв път непокорно се бе изкатерил навън от креватчето си и бе изпълзял на двора, за да го дръпне в последния миг ръката на разгневената Рихилдис изпод колелетата на каруцата. И въпреки това заради брат Кадфел все още чакаше търпеливо, както бе обещал, и само в най-непрогледния мрак посред нощ бе посмял да излезе, за да се поразтъпче и да огледа пътеките около конското тържище, както и безмълвния и пуст отрязък от Форгейт и широкия друм, който водеше за Лондон. Но се прибра в сеновала дълго преди небето на изток да изсветлее, и сега седеше на едно празно буре, люлееше крака, подритваше с пети бурето и гризеше една от ябълките на Кадфел, обзет от желание нещо да се случи. През процепите на сеновала вече се процеждаше прихлупеният, сумрачен, наситен с аромата на сено ден.

Ако желанията са молитви, тази на Едуин предизвика рязък и почти незабавен отклик. Вече беше свикнал с конете, преминаващи по пътя, и с гласовете на хората, които понякога вървяха пеш, тъй че не отличи с нищо ленивия тропот на копита и подвикванията, които се приближаваха откъм града. Но внезапно огромните двукрили порти долу се отвориха рязко, тъй че тежките им крила се блъснаха в стените, и чаткането на копита по застланата с плочи площадка отпред премина в приглушен тропот по пръстения под точно отдолу.

Едуин застина, напрегнат и неподвижен, и се заслуша с наострени уши. Един кон… два… още няколко, по-леки и по тегло, и по стъпки… дребни пъргави копита… може би мулета. И с тях най-малко двама коняри, а нищо чудно да бяха трима-четирима. Той замръзна на мястото си, не смееше нито да помръдне, нито да отхапе от ябълката. Ако възнамеряваха просто да приберат добичетата в обора за през деня, не беше толкова опасно. Трябваше само да седи тихо и да не напуска скривалището си, докато не си тръгнат.

В средата на пода имаше тежък капак, за да могат конярите при нужда да се качват в сеновала, без да им се налага да излизат навън или да носят друг ключ. Едуин слезе от бурето, отиде до капака, легна предпазливо на пода и опря ухо о цепнатината. Нечий млад глас нареждаше гальовно на някакъв неспокоен кон и Едуин долови потупване по врата и гърба.

— Успокой се, хубавецо! Я какъв си наперен. Старият е разбирал от коне, дума да няма. Сега тоя се скапва от бездействие. Жалко е да го гледаш как се похабява…

— Вкарай го вътре и ела да ми помогнеш за мулетата — нареди сърдито нечий рязък глас.

Последваха стъпки напред-назад, докато настаняваха добичетата. Едуин се изправи безшумно и навлече върху дрехите си бенедиктинското расо, защото, ако за зла участ го видеха около тази постройка, това щеше да бъде единственото му прикритие. Въпреки че май всичко щеше да мине благополучно. Той се върна на подслушвателския си пост точно навреме, за да чуе трети глас, който каза:

— Сложете им сено. Ако тук долу не стига, горе има достатъчно.

Значи все пак щяха да нахлуят в неговото убежище. Вече чуваше как някой слага крак на стълбата. Едуин скочи припряно, без повече да се старае да пази тишина, и претърколи тежкото буре, на което седеше, така че да застане с отвора надолу, и здраво затисна с него капака, защото по всяка вероятност резетата бяха от другата страна. Чу как някой с резки движения се опитваше да ги освободи от ръждясалите жлебове. Звукът бе достатъчно силен, за да заглуши обръщането на бурето. Едуин седеше върху бурето и му се искаше да е три пъти по-тежък. Но не е лесно да изтласкаш някаква тежест над главата си и, изглежда, той се оказа достатъчен. Капакът под него леко се повдигна, но нищо повече.