Кръстьо Манчев: История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Разчитайки на своята военна мощ и надявайки се на закрила от страна на Англия поради англо-руските противоречия, Портата отхвърля Лондонския протокол. Тогава Русия обявява война. Без да се спираме на развитието на военните действия, ще се опитаме да очертаем приноса на балканските народи в борбата на страната на руското оръжие в името на националната свобода и независимост.

Румъния. В началото на Източната криза румънското правителство обявява неутралитет. Румънската общественост обаче явно е на страната на въстаниците в Босна и Херцеговина. На освободителното дело на балканските славяни симпатизира и румънското правителство. По време на Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г. румънските власти улесняват транспортирането на военни пратки и доброволци от Русия през Румъния в помощ на Сърбия. Освен това румънското правителство излиза с официален протест срещу извършените жестокости и зверства при потушаването на Априлското въстание в България. То предявява към Портата редица искания: Румъния да не се нарича повече „Обединени княжества Влахия и Молдова“, нейните представители в чужбина вместо агенти да се наричат дипломати, да се признават румънските паспорти, да се уточни границата между двете държави в района на дунавските острови, да се сключат румъно-турски търговски, пощенски и други конвенции и пр., с една дума Османската империя да се отнася с Румъния като с независима държава. Румънското правителство поставя тези искания в края на 1876 г. и пред Цариградската конференция, но не получава удовлетворение. И основателно предстоящата война, в която Румъния ще влезе като съюзник на Русия, ще се нарече румънска война за независимост.

По време на подготовката на Руско-турската война се повеждат преговори между Русия и Румъния относно преминаването на руски войски през румънска територия. Заинтересована от извоюване на пълна независимост спрямо Портата, Румъния проявява благосклонно отношение към намеренията на Русия. Подготвя се руско-румънска съюзна конвенция, подписана на 4 април 1877 г.: на руските войски се разрешава преминаване през румънска територия, а Русия гарантира териториалната цялост на Румъния и обещава да признае назависимостта й.

Конвенцията не задължава Румъния да се намеси във войната срещу Турция. Портата обаче разглежда Румъния не като неутрална, а като воюваща държава. Всъщност още през май 1877 г. войната засяга непосредствено и Румъния. Турската флота и артилерията от Дунав и крайбрежието обстрелват румънските градове, а башибозуци нахлуват на румънска територия и грабят. Така Румъния фактически става съвоюваща страна като съюзник на Русия. На 9 май 1877 г. румънският парламент провъзгласява независимост на Румъния и обявява война на Турция. Румънската армия оказва активно съдействие на руските войски при преминаването на Дунав, а след това се включва в обсадата на Плевен и дава значителен принос за разгрома на Осман паша. Освен това румънски войски участват в освобождението на Северозападна България — Никопол, Оряхово, Видин.

Сърбия и Черна гора. Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г. завършва с примирие, което не прераства в действителен мир. Наистина започват преговори за сключване на съответни мирни договори, но особени резултати не се постигат. Черна гора предявява искания за териториално разширение, които Портата категорично отхвърля. Поради това състоянието на война в турско-черногорските отношения не се прекратява. А когато през април 1877 г. избухва Руско-турската война, военните действия на черногорско-турския фронт се подновяват. Така че Черна гора, вярна на своята историческа традиция, и този път става съюзник на Русия против Турция.

Още в навечерието на Руско-турската война Портата съсредоточава значителни сили срещу въстаниците в Босна. Турските войски предприемат генерално настъпление срещу главния въстанически лагер при Църни Потоци в Югозападна Босна. През август 1877 г. те разбиват въстаническите отряди. Заедно с тази акция в Босна 35-хилядна армия начело със Сюлейман паша настъпва срещу Черна гора. След кръвопролитни сражения през юни 1877 г. турските войски преодоляват черногорската съпротива и настъпват на черногорска територия. Пред непосредствена заплаха се оказва самата столица Цетине. В това време обаче започва руското настъпление през Дунав и турското командване прехвърля армията на Сюлейман паша от Черна гора в България за спиране устрема на ген. Гурко на юг. Черногорците си отдъхват и минават в настъпление, като продължават войната с Турция до сключването на руско-ту ре кото примирие (31 януари 1878 г.). Освободени са някои по-плодородни и равнинни територии с градски центрове (Никшич, Бар, Улцин), както и част от Адриатическото крайбрежие.