Кръстьо Манчев: История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Избухването на Руско-турската война отново засилва въстаническото движение в Северна Албания начело с Пренк Биб Дода. В началото на 1878 г. някои турски гарнизони биват принудени да капитулират. На албанска територия навлизат също така и черногорски войски. Управляващите среди не само в Черна гора, но и в Сърбия и Гърция кроят планове за разделяне на Албания помежду си. Това, както и сключването на руско-турското примирие, води до ликвидиране на въстаническото движение в Албания, притъпява антиосманската насоченост на албанското национално движение и засилва неговата антиславянска и антируска насока.

Комбинацията „Мирдитска държава“ не е единственият политически проект, който се занимава с бъдещето на Албания. Племената от северната планинска част на Албания се бунтуват срещу реформите в Османската империя и защитават традиционното си самоуправление. Представители на албански колонии в Италия, България и други страни пък се изказват за независимост на Албания като обща държава на нейните племена. Най-голяма популярност получават т.нар. Янински меморандум, изпратен през пролетта на 1877 г. на султанското правителство. Меморандумът е дело е на албански възрожденски дейци начело с Абдул Фрашери, основали таен Албански комитет в гр. Янина. Исканията им са следните: обединяване на всички провинции, населени с албанци, в един вилает; назначаване на албанци за чиновници там; отваряне на албаноезични училища; военна служба на албанците само на територията на албанския вилает. Както се вижда, става дума за една автономистка национално-освободителна програма.

Султанското правителство, както може и да се очаква, съвсем не мисли да задоволява подобни искания. Още по-малък интерес от появата на нова държава на картата на Балканския полуостров имат албанските съседи — те мислят да делят Албания. А великите сили изобщо не признават албанците, те ги смятат за турци, а въстанията им преценяват като вълнения против едни или други правителствени мерки, но не и като национално движение.

Победата на Русия в Руско-турската война намира своето отражение и реализация в Санстефанския договор (3 март 1878 п): Черна гора, Сърбия и Румъния получават независимост, а България става автономно трибутарно княжество; Към Черна гора се присъединяват Никшич, Подгорица, Жабляк и други територии, в това число и излаз на Адриатическо море; Територията на Сърбия се разширява в Новопазарския санджак, както и в областта на Ниш и Лесковац; Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която се връща на Русия; Българското княжество се конституира в границите на двете български области, предвидени в проекта на Цариградската конференция, т.е. Северна и Южна България, Пирот, Враня, цяла Македония (без Солун) и Тракия с Кавала, Лозенград и Люле Бургас (без Гюмюрджина и Одрин); Босна и Херцеговина остават турски провинции, при условие там да се осъществят реформите, предложени от европейската дипломация на Цариградската конференция; Портата се задължавала приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г.; Предвижда се изработването на подобен Органиченски регламент, осигуряващ известна вътрешна автономия също така за Албания, Епир и Тесалия.

Така Русия налага едно решение на Източния въпрос по свое усмотрение, което се оказва благоприятно за новоучредяваната българска държава. Придобивки имат и другите балкански национални държави и народи, но те са недоволни. Управляващите среди и общественото мнение в Сърбия са против териториалния обхват на Българското княжество — смята се, че то е неоправдано голяма държава, която включва в пределите си сръбски национални територии. В случая не става дума само за Пирот и Враня, а за много повече. Още преди подписването на Санстефанския договор Сърбия формулира исканията си така: независимост на страната и присъединяване на Ниш, Пирот, Враня, Трън, Видин и Лом, както и на Призренския, Скопския и Новопазарския санджак към нейната територия. На 1 февруари 1878 г. в Петербург пристига Милослав Протич като пратеник на сръбското правителство със задача да изложи и да отстоява пред руската дипломация сръбските претенции. В руската главна квартира пък се озовава Милойко Лешянин с писмо от княз Милан. Нищо обаче не може да се направи — Русия налага волята си: на Сърбия се оставят Ниш и Лесковац плюс разширение към Косовска Митровица и Нови пазар, но без двата града. Сърбия увеличава територията си със 150 кв км, а Черна гора — с 200 кв км, но без обща граница помежду им.