Кръстьо Манчев: История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Със Сръбско-черногорско-турската война Източната криза навлиза в нов етап на развитие. Войната изостря противоречията между Русия и Австро-Унгария: първата се ангажира в подкрепа на балканските славяни, а втората подготвя условията за завземане на Босна и Херцеговина. И двете обаче на желаят военен конфликт помежду си, всяка се стреми да неутрализира съперника си или ако това не се постигне, то да се издействат предимства в случай на евентуална подялба на османското „наследство“. Политиката на компромис и споразумение надделява и през юли 1876 г. се организира среща между руския и австро-унгарския император в Райхщадския замък в Чехия. Постига се споразумение, макар и в неопределена форма, според което в случай на поражение на Турция и подялба на нейните балкански владения Сърбия да се разшири към р. Дрина, Черна гора да получи Източна Херцеговина, Австро-Унгария да анексира останалата част от Босна и Херцеговина, България и Албания да се организират като автономни държави, Тесалия и Крит да се присъединят към Гърция, Бесарабия да се върне на Русия, а Цариград с неговата околност да стане свободен град.

Поражението на Сърбия осуетява реализирането на това споразумение. На международната сцена обаче все по-императивно се поставя българският въпрос. Руската политика вече не е чужда на идеята за война с Турция. От есента на 1876 г. руското командване пристъпва към частична мобилизация. Обезпокоени от това, западните сили, главно Англия, решават да търсят изход от кризата в една международна конференция, свикана през декември 1876 г. в Цариград. След дълги преговори Цариградската конференция изработва един проект, който предвижда България в рамките на съществуващата от 1870 г. Българска екзархия да бъде разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Двете автономни области следва да се управляват от губернатори, християни, назначени от султана и одобрени от великите сили. Създават се освен това областни събрания, изграждат се местна милиция и жандармерия, турската администрация се премахва, а турските войски се прибират в определени гарнизони. Подобен статут на автономни области се предвижда също така и за Босна и Херцеговина.

Междувременно в османската столица стават важни промени. Столичното мюсюлманско население негодува срещу европейското движение в защита на въстанията в Босна и България. То обвинява управляващите, че допускат намеса на чужди държави във вътрешните работи на империята. Следват брожения и сваляне на великия везир Недим паша от поста му, а след това и детрониране на султана Абдулазис (29 май 1876 г). Новият султан Мурад V заема трона само три месеца, след което също е детрониран и заменен с брат му Абдулхамид II (1 септември 1876 г.). В правителството влиза Мидхат паша, който впоследствие става велик везир. С ускорен темп се подготвя конституция — основен пункт в програмата на новите Османи. На 23 декември 1876 г. по време на заседанията на конференцията в Цариград тя е тържествено оповестена със 101 топовни гърмежи. Във връзка с това турските делегати обявяват, че султанът „дарява“ конституция на своите поданици. Османската империя се обявява за единно царство, а нейните поданици — за „Османи“. Предвижда се двупалатен парламент: долна камара от избрани депутати и сенат от назначени от султана сенатори. Официален език в империята е турският, а държавната религия — ислямът. Прокламират се граждански свободи и права.

В действителност конституцията от 1876 г., дело главно на Мидхат паша и неговите привърженици, се използва само като мотив за отхвърляне решенията на Цариградската конференция, но в практиката остава неприложена. В началото на февруари 1877 г. Мидхат паша е арестуван, започва утвърждаването на абсолютисткия режим на Абдулхамид II, а конституцията постепенно минава в забвение.

След неуспеха на Цариградската конференция Русия пристъпва към непосредствена дипломатическа подготовка за военно разрешаване на Източната криза. През януари тя сключва секретно споразумение с Австро-Унгария, по силата на което в случай на руско-турска война Дунавската монархия се задължава да пази неутралитет. Цената на този неутралитет е Босна и Херцеговина — Русия се съгласява след войната Австро-Унгария да окупира тези турски провинции. В началото на 1877 г. настъпва процес и на англо-руско сближение, което се развива в отговор на прекомерното засилване на Германия и заплахите на Бисмарк срещу Франция. През март 1877 г. е подписан т.нар. Лондонски протокол. Отново се предлага на Портата да осъществи реформи в духа на решенията на Цариградската конференция. В случай на отказ Русия получава съгласието на Англия да действа със сила.