Равносметката: огромни български страдания и жертви в името на свободата и независимостта; необикновени, дори невероятни турски зверства и жестокости — до клане на хиляди хора на дръвник; дълбока пропаст между един народ и държавата (режима, властта, системата), в която е принуден още да живее; всеобщо възмущение на света от турските зверства и изобщо от султанската империя. Априлското въстание е още едно потвърждение за историческата обреченост на Османската империя и неопровержимо доказателство за достойнствата на българската нация и нейното право на свобода и независимост в собствена национална държава.
И все пак българското въстание не успява, за разлика от въстанията на сърби и гърци, станали половин век по-рано. Обяснението на тази разлика вече не се определя от това, кой колко е „узрял“ за своята свобода и независимост (през 70-те години на XIX век българите показват готовност за борба, стигаща до саможертва), а от това, какво е състоянието на Османската империя. Знае се, че през първата четвърт на XIX век, когато въстават сърби и гърци, нейното вътрешнополитическо и международно положение е крайно неблагоприятно — сепаратизъм, размирици, неуспешни войни и пр., изобщо неспособност да отстоява териториалната си цялост. Следователно „шансът“ тогава е на страната на тия, които въстават. Българите не използват този шанс. Впоследствие, през 60–70-те години, когато българите тръгват към свое собствено голямо въстание, Османската империя вече не е това, което е била 3–4 десетилетия по-рано — няма сепаратизъм и размирици, а има силна редовна армия и многочислено опълчение (башибозук). И шансът на противниците на империята на султана не се увеличава, а напротив — намалява. Още повече че през средата и втората половина на XIX век Европа много по-категорично се противопоставя на руската балканска политика, отколкото това е правела по-рано.
Великите сили и въстанията на Балканите
Както винаги, така и през 1875–1876 г. въстанията на Балканите нарушават спокойствието на дипломатическите канцеларии, предизвикват сериозни международни усложнения. Първоначално Австро-Унгария декларира, че ще пази „неутралитет“, и упражнява натиск върху Сърбия да не се намесва в подкрепа на босненско-херцеговинските въстаници. Същевременно сред управляващите среди във Виена и Будапеща си пробива път идеята за „приятелско“ споразумение с Русия на основата на подялба на Балканския полуостров, при което Дунавската монархия да завладее Босна и Херцеговина, а източната част на Балканите да се резервира за руското влияние. Подкрепяйки въстанията на балканските славяни, руската дипломация от своя страна също се стреми да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария. Така възникват предпоставки за австро-руско „сътрудничество“, което на практика се превръща в задължение двете съперници да не действат самостоятелно.
През август 1875 г. руската дипломация предлага Австро-Унгария и Русия съвместно да се застъпят на въстаналите области (Босна и Херцеговина) да се предостави автономия. Австро-Унгария обаче не приема тези внушения. Вместо това в края на 1875 и началото на 1876 г. със съгласието и на другите сили тя излиза с проект за ограничени реформи: освобождаване на селяните от данъци за изтеклите една-две години, амнистия, нормална мирна работа, възстановяване на разрушените жилища за сметка на Портата и пр. Под натиска на Австро-Унгария и Русия султанското правителство издава редица реформени актове, с които отново потвърждава равноправие между мюсюлмани и християни, равенство пред законите и пр. Ръководителите на босненско-херцеговинското въстание обаче отхвърлят всички проекти и „реформи“ — те искат свобода и свое собствено управление, изтегляне на турските войски, разоръжаване на мюсюлманското население, получаване на земя в собственост.
Следващата акция на великите сили е съгласуването на една колективна нота до Портата с искане да проведе реформи в Босна и Херцеговина (януари 1876 п). Предлага се между другото събираните в областта данъци да се изразходват само за нейни нужди. Иска се освен това съставяне на специална комисия от босненски християни и мюсюлмани (по равен брой), която да контролира осъществяването на въпросните реформи. В своя отговор (11 февруари 1876 г.) султанското правителство заявява съгласието си да проведе предлаганите реформи, но не приема искането данъците от Босна и Херцеговина да се изразходват само за нуждите на босненско-херцеговинското население. Същевременно Портата прави опит със силови действия да реши кризата — през първите месеци на 1876 г. султанска армия предприема наказателни операции във въстаническите райони, но освен предизвикващи възмущение изстъпления и жестокости друго не може да постигне.
Читать дальше