Кръстьо Манчев: История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Същевременно в края на 1876 г. и началото на 1877 г. гръцкото правителство взема някои военни мерки: гласуване на извънреден бюджет за военни приготовления, закон за всеобща военна повинност и пр. Въпреки заплахите, че в случай на нарушаване на неутралитета Англия ще окупира Пирея, през август 1877 г. гръцкият външен министър Харилаос Трикупис декларира, че ако не спрат турските жестокости в Тесалия, Гърция ще започне война. Поради затягането на боевете при Плевен и заплахите на Англия гръцкото правителство обаче се въздържа от преки действия. Едва през януари 1878 г. след влизането на руските войски в Одрин управляващите кръгове в Атина изоставят линията на изчакване. Изплашено да не изпусне последния шанс за намеса и присъединяване на обхванатите от национално брожение гръцки области, правителството разрешава на формираните чети да заминат за Крит, Епир и Тесалия и започва мобилизация. Въстаническото движение пламва с нова сила. Съставя се временно правителство в Тесалия, което прокламира присъединяването на областта към Гърция. Такива „правителства“ се формират също в Епир и на остров Крит. А на 2 февруари 1878 г. един гръцки корпус навлиза в Тесалия. Но Турция, вече сключила примирие с Русия, насочва войски към Гърция, а западните държави настояват за прекратяване на военните действия. Още незапочнала, гръцко-турската война бива прекратена, а въстаническото движение в Тесалия и Епир постепенно замира. Продължава съпротивата само на Крит под лозунга за автономия на острова.

България. Както може да се очаква, в лицето на всеки противник на Османската империя по време на Източната криза от 1875–1878 г. българите виждат свой съюзник, приятел и брат. Това с особена сила се отнася за такива страни като Русия, Сърбия и Черна гора, славянски и източноправославни, с доказана антиосманска политика. След смазването на Априлското въстание българската емиграция в Румъния създава нов комитет, т.нар. Българско централно благотворително общество, което се заема да събере български доброволци за участие в сръбско-турската война на страната на Сърбия. То се кани да създаде цяла дивизия от 10 хиляди души. Поради бързото развитие на събитията тази цифра не се достига, но все пак в сръбско-турската война от 1876 г. участват около 2500 български доброволци.

Освен това българите посрещат с въодушевление Руско-турската война. Още преди преминаването на руските войски на българска земя Българското централно благотворително общество се обръща с възвание към българите да „въстанат всинца“… „като един человек“. И още в първите дни на войната в щаба на руската армия се явяват около 7500 български доброволци, от които се формират 6 дружини под командването на руския генерал Н. Столетов. Става дума всъщност за т.нар. Българско опълчение, което се записва в българската история с епичните боеве на Шипка през август 1877 г. И, разбира се, не е само това: хиляди други българи с готовност предлагат себе си като разузнавачи, строители на укрепления, водачи, превозвачи на товари и оръдия, санитари и организатори на медицински служби и т.н. Възникват и много български чети, които действат в тила на османската армия или по фланговете на руските войски.

Албания. Въпреки феодално-патриархалните отношения и религиозната раздробеност през XIX век се формира и албанската нация, която по време на Източната криза се изявява напълно. Панислямизмът, проповядван от Портата сред албанците мюсюлмани, не хваща дълбоки корени. Не намират благодатна почва и антиславянските настроения, насаждани сред албанските християни. Усилията на Портата да привлече албанското население и да го използва като съюзник в борбата срещу въстаническото движение на другите балкански народи се провалят. Нещо повече, в отговор на започналата през есента на 1876 г. насилствена мобилизация с оглед продължаване на войната с Черна гора в областта Мирдита в Северна Албания избухва въстание начело с Пренк Биб Дода. Въстаниците установяват връзка с черногорското правителство и повеждат борба за автономия на Северна Албания. Идеята за Мирдитска държава (автономна или независима) битува в политическото мислене на католическите планински албански племена още от 60-те години на XIX век. Тя се подкрепя от Сърбия и Черна гора, всяка с оглед своите намерения за завладяване на Северна Албания. През май 1877 г., при наличието на черногорско-турското примирие, Портата съсредоточава свои войски и след двуседмични сражения въстанието в Мирдита бива прекратено.