Луис Паджет - Ex Machina

— Всичко! О, не можех да хапна нищо. Храната бе твърда като скала. Единственото, което можеше да мине през гърлото ми, бе нещо за пиене.

— Така ли?

— С много дъвкане. Дори с изкуствените ми зъби. Освен това уискито бе горещо. Колкото до пържоли като тази, и дума не можеше да става.

— Живял си по-бързо. — Голегър погледна към робота, който стоеше тихо и скренираше в един ъгъл. — Нека да видим. Антитезата на ускорител е забавител… Дядо, къде е Джонас Хардинг?

— В онова там — отвърна дядото, като посочи синеокото динамо и с това потвърди подозрението на Голегър.

— Витаплазма. Ето значи какво е това. Ето защо са ми доставили толкова много витаплазма преди две нощи. Хм-м. — Голегър заоглежда гладката непробиваема повърхност на мнимото динамо. След известно време опита с игла за подкожни инжекции. Но не можеше да проникне през твърдата черупка.

Вместо това, като използва нов разтвор, който бе получил от смесването на различни бутилки от работната си маса, той пусна капка от течността върху неподдаващата се материя. След малко тя омекна около мястото на капката и Голегър веднага направи инжекция. Зарадва се, като видя промяната на цвета да се разпростира във всички посоки, докато цялата маса не стана бледа и пластична.

— Витаплазма — извика той. — Обикновени клетки с изкуствена протоплазма и нищо друго. Не е чудно, че изглеждаше твърда. Бях я обработил за забавяне. Един вид молекулярна стаза. Всичко с такъв бавен метаболизъм би изглеждало твърдо като желязо. — Голегър откъсна няколко големи парчета от материята и ги пусна в една вана. Нещо започна да се оформя около очите — череп, широки рамене, туловище…

Освободен от маскиращата го витаплазма, Джонас Хардинг стоеше на колене върху пода, безмълвен като статуя.

Сърцето му не биеше. Не дишаше. Забавителят го държеше в състояние на пасивност. Все пак не чак толкова непробиваемо. Голегър се спря, преди да му бие инжекцията и погледна Джо, после дядото.

— А това защо съм го направил? — попита той.

После сам си отговори на въпроса.

— Ограничението на времето. Хардинг ми даде един час да реша проблема му. Времето е относително — особено когато метаболизмът на човека е забавен. Дал съм на Хардинг от забавителя, така че той би трябвало да не знае колко време е изминало. Нека да видим. — Голегър капна от разтвора върху непроницаемата кожа на Хардинг и изчака петното да омекне и да промени цвета си. — А-ха. Така, както е замразен Хардинг, бих могъл да работя със седмици върху проблема му, а когато той се събуди, ще си мисли, че е изминало съвсем малко време. Но защо съм го покрил с витаплазма?

Дядото гаврътна една бира.

— Когато си пиян, си способен на всичко — отбеляза той, като се пресегна за още една пържола.

— Вярно. Но Голегър Плюс е логичен. Логиката му може да е странна, фантастична, но все пак е логика. Нека да си помисля. Дал съм от забавителя на Хардинг и после… той е стоял там. Скован и втвърден. Не бих могъл да го подритвам из лабораторията, нали? А ако някой влезеше, щеше да си помисли, че в ръцете ми има труп!

— Искаш да кажеш, че той не е мъртъв? — запита дядото.

— Разбира се, че не е. Само е забавен. Сетих се! Маскирал съм тялото на Хардинг. Поръчал съм витаплазма, наложил съм я върху тялото му и после съм въвел от забавителя в самата витаплазма. Той въздейства върху всяко живо клетъчно вещество — забавя го. А забавено до такава степен, то е непробиваемо и непоклатимо!

— Ти си луд! — каза дядото.

— Късоглед съм — призна си Голегър. — Най-малкото Голегър Плюс е късоглед. Решил е да остави видими очите на Хардинг, така че да ми напомни за човека, скрит в тази купчина витаплазма, когато се събудя след гуляя! Все пак за какво съм конструирал това записващо устройство? Логиката на Голегър Плюс използва много по-фантастични идеи от тази на Джо.

— Не ме закачай — обади се Джо. — Скренирам все още.

Голегър пъхна иглата в мекото място от ръката на Хардинг. Вкара в него ускорител и след минута-две Джонас Хардинг се размърда, премига със сините си очи и стана от пода.

— Ох! — рече той, като потри ръката си. — Ударихте ли ме с нещо?

— Без да искам — отвърна Голегър, наблюдавайки внимателно мъжа. — Ъ… този ваш проблем…

Хардинг намери стол, седна и се прозя.

— Решихте ли го?

— Дадохте ми един час.

— О, да. Разбира се — Хардинг погледна часовника си. — Спрял е. Е, какво има?

— Колко време мислите, че е изминало, откакто влязохте в тази лаборатория?