Луис Паджет - Ex Machina

— Колко смешно — рече Джо. — Философска некомпетентност. Ако не можеш да докажеш тезата си с помощта на логиката, губиш. Никой, който зависи само от опитите, не заслужава внимание.

— Защо ли седя тук и споря по философски въпроси с някакъв си робот? — зададе Голегър въпрос, който не бе отправен към никого. — Искаш ли да ти покажа на практика, че генерирането на идеи зависи от факта, че радиоатомният ти мозък не е разпръснат върху пода?

— Убий ме тогава — отвърна Джо. — Загубата ще е за теб и за света. Земята ще стане по-бедна, когато умра. Но насилието не означава нищо за мен. Аз нямам инстинкт за самосъхранение.

— Чуй ме сега — каза Голегър, като опита нов подход, — ако знаеш отговора, защо не ми го кажеш? Демонстрирай ми чудесната си логика. Убеди ме, без да е необходимо да правя опити. Използвай единствено разсъждения.

— Защо трябва да те убеждавам? Аз съм убеден. И съм толкова красив и съвършен, че мога само да се възхищавам от себе си.

— Нарцис — изръмжа Голегър. — Ти си комбинация от Нарцис и супермена на Ницше.

— Хората могат да опознаят същността на нещата — заключи Джо.

По-нататъшният развой на събитията донесе призовка за свидетел, адресирана до прозрачния робот. Машинарията на правосъдието започваше да се движи — изключително сложно устройство, което работеше въз основа на логика, не по-малко изкривена от тази на Джо. Поради някакво странно тълкуване на правосъдието изглеждаше, че самият Голегър временно бе оставен незасегнат. Но принципът на закона бе, че сумата на частите е равна на цялото. Джо бе класифициран като една от частите, докато Голегър бе цялото. По този начин Джо се озова в съда, за да слуша полемиките с безучастно презрение.

Голегър, ограден от Мърдок Маккензи и екип от адвокати, също бе дошъл. Това бе просто разпит, така че Голегър не му обръщаше особено внимание. Концентрираше мислите си как да измами непокорния робот, който знаеше всички отговори, но не искаше да ги каже. Бе започнал да изучава философите с надеждата да победи Джо на собствения му терен, но засега не бе постигнал друго, освен че го заболя главата и започна да изпитва почти непоносима жажда. Дори извън лабораторията той си оставаше Тантал. Невидимото дребно кафяво животно го преследваше навсякъде и крадеше пиенето му.

Един от адвокатите на Маккензи скочи.

— Възразявам — рече той. Последва кратък спор относно това дали Джо трябва да бъде класифициран като свидетел или като веществено доказателство Номер 1. Ако се приемеше последното, то призовката бе изпратена погрешно.

Съдията се замисли.

— Според мен — обяви той накрая, — въпросът се свежда до следното: детерминизъм срещу волунтаризъм. Ако този… ъ… робот има свободна воля…

— Ха! — възкликна Голегър, но един адвокат го смъмри и той с нежелание се принуди да замълчи.

— … тогава той е свидетел. Но от друга страна, съществува възможността, привидно своеволните действия на робота да са механичен израз на наследствеността и опита от миналото. Под наследственост да се има предвид… ъ… основни механични закони.

— Дали роботът е или не е разумно същество, господин съдия, няма нищо общо със случая — намеси се прокурорът.

— Не съм съгласен. Законът се основава на…

— Господин съдия — обади се Джо, — мога ли да обясня?

— Способността ти да го направиш, почти автоматично ти дава позволение — каза съдията, като изгледа поразен робота. — Говори.

Джо изглежда бе открил връзката между закона, логиката и философията.

— Успях да разбера всичко — започна щастливо той. — Мислещият робот е разумно същество. Аз съм мислещ робот, следователно съм разумно същество.

— Какъв глупак — изпъшка Голегър, като с тъга си спомни за здравата логика на електрониката и химията. — Старият силогизъм на Сократ. Дори аз бих могъл да посоча грешката в него!

— Тихо — прошепна Маккензи. — Това, което е необходимо на адвокатите, е да заплетат по такъв начин случая, че никой да не може да го разреши. Вашият робот може би не е толкова глупав, колкото си мислите.

Започна спор дали мислещите роботи в действителност са разумни същества. Голегър изпадна в мрачно настроение. Наистина не можеше да разбере необходимостта от това. Не му стана ясно, дори когато от лабиринта на противоречията изплува временното решение, че Джо е разумно същество. Това изглежда се понрави особено на прокурора.

— Господин съдия — обяви той, — научихме, че преди две нощи мистър Голъуей Голегър е изключил робота, който е пред нас сега. Така ли е, мистър Голегър?