Джудит Макнот - Сега и завинаги

Без да я пуска от прегръдките си, той се обърна на една страна и прокара пръсти през копринената коса, докосвайки нежно с устни слепоочието й.

Клепките й трепнаха и когато Виктория го погледна, Джейсън потъна в дълбоките сини извори на очите й.

— Как се чувстваш? — попита я той и се усмихна, когато тя му зададе същия въпрос. После тържествено изрече: — Чувствам се като съпруг.

Целуна я, после се вгледа в очите й, които блестяха.

— Като си помисля, никога не съм вярвал, че съществуват ангели — въздъхна той и отпусна глава на възглавницата, наслаждавайки се на радостта да държи Виктория в обятията си. — Колко глупав съм бил…

— Ти си изключителен — предано отвърна съпругата му.

— Не, не съм — тъжно се засмя той. — Ако имах поне малко ум в главата си, щях да те взема в леглото си още първия път, когато го поисках, и после да настоявам да се омъжиш за мен.

— Кога за пръв път поиска да го направиш?

— В деня, в който пристигна в Уейкфийлд — призна той и се усмихна, спомняйки си. — Мисля, че се влюбих в теб, когато те видях да стоиш на прага ми с онова прасенце в ръце и пламтящи коси, разпилени на вятъра.

Виктория сериозно поклати глава.

— Моля те, нека никога не се лъжем, Джейсън. Ти не ме обичаше тогава, не ме обичаше и когато се ожени за мен. Но това няма значение, наистина няма значение. Единственото важно нещо е, че ме обичаш сега.

Джейсън повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Не, скъпа, говоря сериозно. Ожених се за теб, защото те обичах.

— Джейсън! — възкликна тя поласкана, но все пак твърдо решена да установи честни и открити отношения между тях.

— Ти се ожени за мен, защото това беше желанието на един умиращ човек.

— Желанието на умиращ… — За нейно учудване Джейсън отметна глава и избухна в смях, после я прегърна. — О, скъпа — каза той през смях, като нежно я галеше, — този „умиращ“ човек, който ни извика на смъртното си ложе и държеше ръката ти, беше хванал в другата карти за игра.

Виктория се изправи на лакти.

— Какво! — Тя се разкъсваше между яда си и желанието да се засмее. — Сигурен ли си?

— Напълно — продължаваше да се смее той. — Видях ги, когато одеялото се отмести. Държеше четири царици.

— Но защо ще иска да го прави?

Джейсън сви рамене.

— Очевидно е решил, че твърде дълго се бавим със сватбата.

— Като се сетя как се молих да оздравее, идва ми да го убия!

— Що за приказки — подразни я Джейсън. — Не ти ли харесва крайният резултат от плана му?

— Да, разбира се, но защо не сподели с мен, или поне да кажеш на него, че знаеш какво е намислил?

— Какво? И да разваля удоволствието му? Никога!

Виктория го погледна възмутено.

— Трябваше да ми кажеш. Нямаш право да криеш от мен.

— Така е.

— Тогава защо не ми каза?

— Щеше ли да се омъжиш за мен, ако не си мислеше, че е крайно необходимо?

— Не.

— Затова не ти казах истината.

Тя се отпусна на гърдите му и започна да се смее безпомощно.

— Наистина ли нямаш никакви принципи? — попита го с престорена строгост.

Той се усмихна:

— Очевидно не.

Виктория седеше в салона и чакаше Джейсън да се върне, когато възрастният иконом, който се грижеше за лондонската им къща, се появи на вратата.

— Нейна милост, херцогинята на Клермонт иска да ви види, милейди. Уведомих я…

— Уведоми ме, че не приемаш посетители — сърдито каза херцогинята и нахълта в стаята за ужас на иконома. — Глупакът не иска да разбере, че аз съм от „семейството“, а не „посетител“.

— Бабо! — извика Виктория и скочи на крака смутена и изненадана от неочакваната поява на сърдитата стара дама.

Херцогинята се извърна към слисания слуга.

— Чу ли! — сопна се тя и размаха бастун към иконома. — Бабо! — доволно подчерта.

Като мърмореше извинения, икономът се поклони и излезе от стаята. Херцогинята седна на един стол, скръсти ръце върху украсената дръжка на бастуна си и се втренчи любопитно във Виктория.

— Изглеждаш щастлива — заключи изненадана.

— За това ли дойде от провинцията? — попита младата жена и седна срещу нея. — Да видиш дали съм щастлива?

— Дойдох да видя Уейкфийлд — заяви старицата.

— Няма го. — Виктория се изненада от намръщения поглед на старата дама.

Прабаба й още повече свъси вежди:

— И аз така разбрах. Цял Лондон знае, че не е тук с теб! Възнамерявам да го намеря и да го нахокам, дори ако трябва да го преследвам из цяла Европа!

— Изумително — каза развеселено Джейсън, докато влизаше в салона — как почти всички, които ме познават, се страхуват от мен с изключение на дребничката ми съпруга, сестра й и вие, госпожо, която сте три пъти по-възрастна от мен и една трета от теглото ми. Мога само да предположа, че смелостта или дързостта се предават по наследство. Но продължавайте, имате разрешението ми да ми се карате точно тук в собствения ми салон — засмя се той.