Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Леля Ан ще остане около два-три месеца, докато свикна с обстановката, татко — намеси се Уитни. — Нали е чудесно?

— Да — кимна баща й, но изразът на лицето му говореше друго. — Защо двете не си починете преди вечеря… Можете да подремнете или да контролирате разопаковането на багажа, или каквото и да е. Трябва да напиша едно писмо. Ще се видим на вечеря.

Той се обърна и тръгна към къщата.

Уитни едновременно изпитваше срам от начина, по който баща й посрещна лейди Ан, и радост, че отново си е у дома. Когато влязоха в къщата и се заизкачваха по витото стълбище към втория етаж, очите й жадно поглъщаха всеки скъп за нея детайл: облицованите с дъбови плоскости стени, пейзажите, закачени по тях, портретите на предците й. Всичко си беше същото и все пак — някак различно. Слугите бяха станали три пъти повече. Паркетът беше лъснат. Свещниците блестяха. Килимът беше нов.

На прага на стаята си се спря и едва не извика от изненада: по време на отсъствието й стаята беше напълно обновена. С доволна усмивка огледа леглото с атлазена покривка в златно и прасковено. На прозорците имаше завеси в същите тонове.

— Нали е чудесно, Клариса? — възкликна Уитни, обръщайки се към прислужницата си.

Но пълната, прехвърлила средна възраст жена не я чу, улисана да дава разпореждания на слугите, носещи багажа. Господарката й беше твърде развълнувана, за да си почива, затова предпочете да помогне на Клариса и на една нова прислужница да разопаковат вещите й.

Когато наближи време за вечеря, тя се изкъпа, преоблече се и тръгна към стаята на леля си в другия край на коридора. Просторният апартамент за гости не беше обновен за разлика от останалите части на къщата и изглеждаше мизерен в сравнение с нейната стая. Уитни понечи да се извини на леля си за това, както и за грубото отношение на баща си, но лейди Ан я прекъсна с разбираща усмивка.

— Това няма значение, скъпа — рече тя, хвана я под ръка и двете заслизаха към трапезарията.

Господин Стоун вече ги очакваше. Уитни забеляза, че и тук имаше промени. Столовете бяха претапицирани с розово кадифе, а на прозорците имаше нови тежки завеси. Трима души се грижеха за удобствата на господина и дамите по време на храненето.

— Изглежда имаме доста нови прислужници — отбеляза Уитни, докато баща й кавалерстваше на лейди Ан да заеме мястото си на масата.

— Винаги сме имали нужда от повече работна ръка за поддържане на домакинството — рязко отвърна той. — Къщата беше в ужасно състояние.

Четири години никой не й беше говорил с такъв тон. Уитни смаяно се втренчи в баща си. Едва сега под светлината на свещите тя забеляза, че косата му е посивяла, а по челото му, покрай очите и устата се бяха появили дълбоки бръчки. Беше се състарил с десет години.

— Какво си се втренчила в мен? — грубо попита той.

Баща й винаги се беше отнасял рязко с нея, помисли си тъжно тя и навремето наистина имаше основания да го прави. Но сега? Не желаеше старата враждебност между двамата да пламне отново.

— Забелязах, че косата ти е посивяла, татко — кротко отвърна Уитни.

— Какво толкова чудно има в това? — изсумтя той.

Тя направи усилие да отвърне на грубостта му с усмивка и изведнъж през ума й мина мисълта, че никога преди не го е правила.

— Учудена съм, че това, което тревогите, които ти създавах като дете, не успяха да направят, са го направили годините.

Баща й вдигна поглед от чинията си, изненадан от думите й.

— Предполагам знаеш, че приятелката ти Емили се омъжи? — предпочете да смени темата той. — Три сезона тя се появяваше в обществото, без да намери подходящия за нея съпруг, и баща й се беше притеснил, че ще остане стара мома. Но сега този брак е основна тема на разговор в цялата проклета околност! — Той обвинително погледна към лейди Ан. Не криеше, че смята нея за отговорна заради това, че дъщеря му все още не е омъжена.

— Надявам се да не си се притеснил, че аз все още съм необвързана — бързо подхвърли Уитни.

— Напротив, притеснен съм — безочливо отвърна той. Гордостта й я подтикваше да разкаже на баща си за всички предложения, които чичо Едуард тактично беше отхвърлял, но разумът й подсказваше, че това само би го разгневило, задето лорд Гилбърт не се беше допитвал до него. Защо беше толкова хладен и непристъпен? И имаше ли изобщо някаква надежда пропастта помежду им да бъде запълнена?

Реши да не се отказва от опитите си. Остави чашата си на масата и нехайно рече:

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-малко засрамен от факта, че след четири сезона дъщеря ти е все още неомъжена, двете с леля Ан бихме могли да ти прошепнем под секрет, че съм отхвърлила предложенията на двама баронети, един граф, един херцог и един принц!