Джудит Макнот - Уитни моя любов

Беше изключително доволен, че е взел това решение. Беше надхитрил Мартин Стоун, изпращайки съпругата си с Уитни. Ан щеше да се постарае стартът на племенницата им да бъде успешен.

Вечерта преди отпътуването на Уитни и лейди Ан семейство Дьовил организираха прием в чест на младата си приятелка. Уитни със страх очакваше момента, в който щеше да се сбогува с Ники, и се изненада, когато се оказа, че не е чак толкова трудно. Двамата успяха да останат насаме в една от стаите на огромната къща. Ники се облегна на полицата на камината. В ръката си държеше чаша с питие.

— Ще ми липсваш. Ники — каза тя. Той я погледна развеселено:

— Наистина ли, скъпа? — И добави: — Затова пък ти няма да ми липсваш за дълго.

— Колко невъзпитано от твоя страна! Да кажеш подобно нещо на една дама! — засмя се момичето.

— Кавалерстването е за младоци и старци — подразни я той. — Та както казах, няма да ми липсваш за дълго, защото възнамерявам да дойда в Англия след един-два месеца.

Уитни поклати уморено глава и с въздишка рече:

— Ники, има друг мъж. Там, в Англия. Или поне си мисля, че има. Казва се Пол и…

Гласът й трепна под ироничния поглед на Никълъс.

— Идвал ли е поне веднъж във Франция, за да те види?

— Не, такова нещо дори не би му минало през ума. Но разбери, аз бях друга, държах се… като дете и той може би си спомня за мен като за едно немирно грозновато момиче, което… Защо се усмихваш така?

— Защото съм изпълнен със задоволство — отвърна Ники. — Доволен съм да науча след толкова седмици, изпълнени с притеснения относно незнайния ми английски съперник, че той всъщност е някакъв идиот, който не те е виждал от четири години и който е бил толкова сляп да не забележи в каква жена ще се превърнеш. Върни се у дома, скъпа! — Остави чашата на полицата и придърпа Уитни към себе си. — Много скоро ще разбереш, че когато се отнася до чувства, спомените са доста по-приятни от действителността. Не след дълго аз ще те последвам и тогава ще чуеш онова, което имам да ти казвам.

Уитни знаеше, че той щеше да й предложи женитба, както и че моментът не беше подходящ за спорове по този въпрос. Не искаше да разказва на Ники какво непоносимо същество е била, да обясни защо Пол не би могъл да допусне, че от нея ще излезе прилична млада дама.

Пък и Ники не би я изслушал. Устните му вече доближаваха нейните за дълга, мъчително-сладка целувка.

Англия

Уитни с наслада поглъщаше познатата гледка през прозореца на каретата. Оставаха само няколко километра до дома.

Чичо Едуард беше настоял дамите да пътуват със стил, което според него означаваше една карета за Уитни и лейди Ан, още две за куфарите и чантите и четвърта, в която бяха настанени двете им лични прислужници. Отстрани и зад малкото, но привличащо вниманието шествие яздеха шестима слуги. Ах, да можеше Пол да зърне отнякъде грандиозното й завръщане!

Каретите поеха по алеята, водеща към къщата. Уитни бързо сложи ръкавиците си. Искаше да изглежда перфектно в очите на баща си.

— Нервна ли си? — с усмивка попита Ан.

— Да — кимна тя. — Как изглеждам?

Леля й я огледа и одобрително рече:

— Прекрасна си.

Лейди Ан също сложи ръкавиците си. Беше не по-малко нервна от племенницата си, но се опитваше да го прикрие. Едуард беше решил, че ще е най-добре да не съобщават на зет си за пристигането на Ан — така Мартин Стоун нямаше да има време да реагира и да попречи на идването й. Поставен пред свършен факт, той щеше да бъде принуден да я поздрави и да я приеме в дома си. В началото й се струваше, че планът на съпругът й е много добър, но момента се чувстваше като натрапница.

Каретата спря пред главния вход на къщата. Лакеите скочиха на земята, отвориха вратата и спуснаха сгъваемата стълбичка. Уитни събра полите на костюма си и елегантно излезе навън.

Ан наблюдаваше срещата между баща и дъщеря. Когато Мартин се озова лице в лице с красивата млада жена, той сковано рече:

— Дете, станала си още по-висока отпреди.

За Бога! Този негодник не беше виждал дъщеря си от четири години!

— Или съм станала по-висока, или вие сте се смалили, татко — отвърна Уитни.

Тихият смях откъм каретата издаде присъствието на лейди Ан и тя нямаше друг избор, освен да се покаже пред домакина си. Не очакваше особено любезно посрещане, но не беше подготвена за последвалата странна реакция: Мартин се втренчи поразен в нея, а по лицето му пробягна тревога, която отстъпи място на гнева.

— Много мило от ваша страна да съпроводите Уитни дотук. Кога възнамерявате да отпътувате обратно? — успя да изрече накрая той.