Джудит Макнот - Уитни моя любов

Леля й стоеше с лице към прозореца, но Уитни успя да забележи сълзата, която се търкулна по страната й. Прехапа устни. Щом леля Ан плачеше, това беше сигурен знак, че не беше останало много време до раздялата им. А тя още не се чувстваше сигурна, че ще успее да се изправи срещу всички онези хора, които щеше да срещне в Англия. Обърна се към огледалото, опитвайки се да открие в образа си нещо, което да я зареди с кураж. В Париж джентълмените й казваха, че е красива. Дали и Пол щеше да е на същото мнение? Огледалото я караше да се съмнява в това. Тя панически осъзна този факт. Още не беше си тръгнала, а старателно градената в продължение на години фасада се пропукваше. Беше безлична, прекалено висока, а по носа й все още можеха да се забележат луничките, които толкова мразеше! Дявол да го вземе! Какво й ставаше! Нямаше да допусне да повтаря старите грешки!

У нея се зароди слаба надежда. Усмихна се леко. Връщаше се у дома. При Пол. Щеше да покаже на всички колко се е променила. Наистина се връщаше!

Но цената за завръщането й беше висока — раздялата й с леля Ан и чичо Едуард.

Обърна се към леля си и видя, че раменете й се тресат от беззвучни ридания.

— Чувствам се така, сякаш някой ме е разрязал на две! — изхлипа Ан.

— Обичам те, лельо! — прошепна Уитни и сълзите й рукнаха. — Много.

Леля Ан разтвори ръце и момичето потърси утеха в топлата прегръдка.

Едуард се спря пред вратата на Уитни и се постара усмивката му да изглежда възможно най-естествена. Той скръсти ръце на гърба си и влезе в стаята.

— Забавлявате ли се, скъпи дами? — с пресилена бодрост изрече, поглеждайки последователно двете разплакани женски лица.

— Да се забавляваме? — изхълца смаяната Ан и размени объркано поглед с племенницата си. Изведнъж и двете избухнаха в смях.

— Да… Хм… Добре. Радвам се, че съм прав — измърмори Едуард, озадачен от рязката смяна в настроението им. — Ще ни липсваш, детето ми. Ти беше истинска благословия и радост и за двама ни с леля ти — добави след малко.

Веселото настроение на Уитни изчезна и очите й отново се изпълниха със сълзи.

— О, чичо Едуард — съкрушено промълви тя, — никога няма да обичам друг мъж толкова, колкото обичам теб!

Едуард беше изненадан от влагата в очите си. Той прегърна обичната си племенница. Когато най-сетне бурните емоции поутихнаха, тримата се спогледаха мълчаливо. Едуард пръв наруши тишината:

— Е, какво пък, все пак Англия не е накрая на света, нали така?

— Но не е и на една крачка от тук — подсмръкна Уитни.

— И там имаш приятели — напомни й той. — Както и онзи млад джентълмен, по когото така се беше увлякла — говоря за русия момък, който нямаше достатъчно мозък да разбере каква скъпоценност си. Как му беше името?

— Пол — подсказа му тя и се усмихна през сълзи.

— Та както вече казах, този мъж е глупак — още преди четири години трябваше да е в краката ти. Но се обзалагам, че сега вече ще бъде.

— Надявам се! — разпалено възкликна Уитни.

— Знаех си, детето ми! — отвърна Едуард и хвърли победоносен поглед към Ан, задето се беше оказал прав в предположенията си. — Всъщност често съм се питал дали причината, поради която никой от обожателите ти тук не беше достатъчно приемлив за теб, е желанието ти да се върнеш в Англия и да спечелиш този Пол. Това се каниш да направиш, нали?

— Смятам да опитам — призна Уитни.

— В такъв случай очаквам да получим новините за годежа ти още преди да е паднал снегът — продължи той.

— Стига да е възможно — усмихна се момичето.

Лорд Едуард пъхна ръце в джобовете си и след кратко обмисляне рече:

— Знаете ли какво? Струва ми се, че една девойка на твоята възраст трябва да бъде в компанията на някоя по-възрастна жена, която да я съветва. Може да се наложи да се изработват доста сложни планове, за да падне в капана такъв муден човек като…ъ-ъ-ъ…

— Пол — услужливо повтори Уитни.

— Точно така. Пол. Виж какво, скъпа, чудя се дали ще искаш леля ти да дойде с теб? — Лорд Едуард погледна към нея над очилата. — Това ще ти достави ли удоволствие?

— Да! — радостно извика тя — Да, да, да!

Едуард отново прегърна момичето и погледна към жена си. Лицето на лейди Ан сияеше. Това беше достатъчна компенсация за жертвата му.

— От дълго време отлагам едно пътуване до Испания. Щом двете заминете, аз също ще потегля. На връщане ще спра още на две-три места. Последното от тях ще е Англия. Ще дойда да поздравя мъжа, за когото вече ще си се сгодила, и да взема леля ти.