Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Благодаря, ваша милост — отвърна той, развълнуван от приятелското отношение на младия херцог към него.

Напитките бяха донесени незабавно. Без да чака покана, Матю отвори куфарчето си и извади документите.

— Както заповядахте, включих в споразумението и клауза, според която приемате да покривате всички лични разходи на госпожица Стоун. Искате ли да определите някакъв допустим максимум?

— Не — разсеяно промърмори Клейтън. Прегледа документа за няколко минути, после го отмести встрани и се усмихна на Матю:

— Е, какво мислите?

— Питам се какво мисли госпожица Стоун по въпроса?

— Тя няма представа за това, нито знае кой съм.

Матю прикри изненадата си от неочакваното признание с голяма глътка бренди.

— В такъв случай ще ви пожелая успех както с бащата, така и с младата дама.

Херцогът махна с ръка, сякаш изобщо нямаше нужда от подобни пожелания, и се облегна назад.

— Заминавам за Англия идната седмица, за да обсъдя въпроса с Мартин Стоун. Ако приеме, ще се наложи да наема къща близо до неговата. Свържете се с баща си в лондонския му офис и му поръчайте да ми намери нещо подходящо, по възможност на не повече от половин час път от имението на Стоун. Нямам намерение да си губя времето в езда от едното място до другото.

— Подходящо място на не повече от половин час път от имението на Стоун — смаяно повтори Матю.

— Точно така. Постарайте се да пропуснете името Уестморланд при оформянето на договора за наема. Можете да използвате Уестланд например. Ще се опитам да запазя в тайна самоличността си възможно най-дълго. За всички аз ще бъда просто новият съсед Клейтън Уестланд.

— Но не и за госпожица Стоун, предполагам.

— Напротив. Най-вече за госпожица Стоун — засмя се той.

Месец по-късно лорд Гилбърт получи писмо. Щом го прочете, той повика иконома и му поръча:

— Предай на лейди Гилбърт да дойде веднага при мен! Не се бави, човече! Казах веднага!

— Какво се е случило, Едуард? — извика разтревожено лейди Ан, щом влезе задъхана в кабинета на съпруга си.

— Ето какво! — отвърна той и й подаде писмото.

Ан видя подписа на Мартин Стоун в долната част на листа и попита, обзета от ужасни предчувствия:

— Настоява Уитни да се върне при него, нали?

— Казва, че ще ме обезщети за всичките ми разходи покрай Уитни през изтеклите четири години в мига, в който му съобщя сумата — гневно отвърна Едуард. — Освен това е изпратил чек за цяло състояние, който дъщеря му трябва да похарчи за „дрехи, бижута и разни други дреболии“, преди да се върне в Англия. За кого, по дяволите, се смята този човек? Досега не е изпращал нито пени и изведнъж… Кучи син! Няма да му изпратя никакъв отчет за разходите си и сам ще се погрижа Уитни да се снабди с възможно най-доброто! Може да си навре парите право в…

— Уитни си заминава! — отчаяно прошепна лейди Ан и се отпусна на най-близкия стол. — Искрено се надявах, че е забравил за съществуването й. — След миг лицето й се озари от надежда. — Сетих се! Пиши му и му намекни за възможен брак между Уитни и Никълъс Дьовил. Това ще ни даде малко време.

— Прочетете писмото, мадам! В него съвсем ясно е заявено, че дъщеря му трябва да си тръгне от тук до един месец и че няма да приеме никакви оправдания или отлагания.

Ан последва съвета на съпруга си. Очите й зашариха по редовете на писмото.

— Тук се казва, че това време ще й бъде достатъчно да се сбогува с приятелите си и да посети любимите си модисти и шапкари. — Опита се да си вдъхне кураж. — Може да се е променил за тези четири години. Преди едва ли би се сетил, че Уитни може да има нужда да се погрижи за облеклото си тук, в Париж, където модата е доста по-напреднала отколкото в Англия. Едуард, мислиш ли, че е възможно онзи млад човек, по който Уитни е била толкова увлечена, да е решил да й поиска ръката от баща й?

— Няма нищо такова — троснато рече Едуард. — Ако беше така, той нямаше да пропусне да го спомене, за да изтъкне, че е успял там, където ние сме претърпели провал. — Обърна се с гръб към съпругата си и меко добави: — По-добре да й съобщиш за решението на баща й още сега. Ще се присъединя към вас след малко.

Уитни мълчаливо се опитваше да приеме новината, която доскоро смяташе, че ще я накара да подскочи от радост.

— Аз… Аз се радвам, че ще се върна у дома, лельо Ан — промълви накрая тя. — Просто… — Гласът й трепна и замря.

Щастлива ли? По-скоро беше ужасена! Възможността, която с такова нетърпение очакваше да получи, вече беше реалност, но сега се страхуваше, че би могла да претърпи провал. Едно беше да флиртува с многобройните си обожатели в Париж, да ги върти на малкото си пръстче и съвсем друго — да се върне в Англия и да накара Пол да я види през техните очи. У дома я очакваше среща с баща й, с Маргарет Меритън и с майките на всичките й връстнички, с всички онези, които навремето я бяха карали да се чувства нищожество. А тук оставаха леля Ан и чичо Едуард, които я обичаха, смееха се на шегите й заедно с нея, правеха живота й радостен и щастлив.