Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Имате ли нещо против да си спестим любезностите за друг път и да преминем направо на въпроса?

По гърба й полазиха тръпки, когато той се извърна и напрегнато я изгледа. Емили никога не се беше изправяла лице в лице с другия Клейтън Уестморланд.

Сега той хладно й кимна към близкия стол и й нареди да седне. Емили се сви на стола, опитвайки се да намери поне мъничко прилика между мъжа насреща й и онзи, когото познаваше.

— Тъй като вие не изказахте никакво мнение, ще говоря направо. Предполагам, че се досещате защо ви повиках тук.

— Заради Уитни ли? — прошепна Емили.

— Къде е тя? — рязко попита той и добави по-любезно: — Не ви потърсих по-рано, защото не исках да ви поставям в неудобното положение да измамите доверието й и защото вярвах, че ще мога и сам да я открия. Но тъй като не успях, настоявам вие да ми кажете къде се е скрила.

— Но… Аз не зная къде е. Не съм я питала къде отива. Не съм предполагала, че ще отсъства толкова дълго.

Хладните сиви очи я пронизаха. Клейтън се опитваше да разбере дали тя го лъже, или казва истината.

— Повярвайте ми, ваша светлост. Ако имах и най-малка представа къде е, щях да ви кажа.

Херцогът пое дълбоко дъх и кимна.

— Благодаря ви. Ще наредя на кочияша да ви откара до дома ви.

Емили се поколеба. Безцеремонността му я плашеше, но в същото време му беше благодарна за доверието.

— Уитни сподели с мен, че сте открили онази ужасна бележка. — Тя тъжно поклати глава. — Знаете ли, тя дълго не можеше да реши как да започне… — По лицето на херцога премина сянка и Емили виновно рече: — Простете ми, не биваше да споменавам за това.

— Понеже сме започнали да си казваме истината, бихте ли ми обяснили защо всъщност Уитни написа това?

— Опитваше се да спаси гордостта си. Искаше да ви накара да се върнете при нея. Реши, че бележка с подобно съдържание би могла… Вярно, че е ужасно от нейна страна дори да си помисли подобно нещо, но…

— Единственото ужасно нещо е, че се омъжи за мен — прекъсна я той.

Очите на Емили се напълниха със сълзи.

— Не е вярно. Уитни ви обожаваше… И все още ви обожава, ваша светлост!

— Благодаря ви — повтори херцогът и я изпрати до вратата.

Дълго след като Емили си замина, Клейтън размишлява над краткия им разговор и над всичко, което се беше случило. Страхуваше се, че болката и обидата, които беше причинил на Уитни, лесно можеха да прераснат в омраза.

Вдовстващата херцогиня на Клеймор вечеряше със снаха си и за пореден път обвиняваше по-големия си син за мъките, които беше причинил на красивата си съпруга. Когато Уитни беше пристигнала ненадейно преди осем дни и я беше помолила да остане, докато Клейтън премисли постъпката си и дойде да я вземе, първата реакция на Алисия Уестморланд беше да я посъветва да се върне при съпруга си. Но нещо във вида на Уитни я беше накарало да си спомни за себе си на младини. Преди много години тя беше отишла при родителите си и беше останала там четири дни. Съпругът й беше пристигнал и й беше наредил:

— Веднага се качвай в каретата. — После, вече по-меко, беше добавил: — Моля те, Алисия.

И тя се беше подчинила.

Но Уитни беше останала в дома на свекърва си осем дни, а Клейтън все не идваше. Лейди Уестморланд копнееше за внуци, а не виждаше как щеше да ги получи, ако тези двама упорити млади хора прекарват времето си на километри един от друг. Каква нелепост, наистина! Не познаваше други двама млади, които да се обичат толкова силно.

Когато сервираха десерта, през главата й премина мисъл, която почти я накара да скочи от стола. Веднага след като излезе от трапезарията, херцогинята изпрати бележка на Стивън в Лондон, с която го молеше веднага да се върне у дома.

— Мисля, че на Клейтън едва ли му е минало през ума да дойде да потърси Уитни точно тук — отбеляза намръщено херцогинята, когато по-малкият й син застана пред нея. — Ако допуснем, че той иска да я открие.

Стивън, който не беше в течение на нещата, с усмивка подхвърли:

— Скъпа майко, това много ми напомня за историите, които съм чувал за теб и татко.

— Искам незабавно да откриеш Клейтън — още тази вечер, ако е възможно — продължи херцогинята, отминавайки забележката му без коментар. — После уж случайно му подхвърли, че Уитни е при мен, сякаш си уверен, че той знае за това. Не го оставяй да си помисли, че го насилваме да дойде.

— Защо просто да не отведа Уитни в Лондон и да пусна слух, че съм лудо влюбен в нея? Това ще накара брат ми да обезумее.

— Не се шегувай, Стивън. Положението е сериозно. Ето това исках да ти кажа…