Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Уитни се чувства превъзходно, благодаря, Мартин. Помоли ме да дойда и да ти кажа, че очакваме дете.

Не му се искаше да тревожи баща й с признания, че е прогонил дъщеря му с непоносимия си характер.

Следващата спирка беше Ходжис Плейс, но Уитни не беше там. Потеглиха обратно към Клеймор. Макрий вече не се усмихваше.

На следващата сутрин направи проучване и установи че Уитни не е и в дома на семейство Арчибалд. Просто беше изчезнала.

Гневът му отдавна беше отминал. Сега тревогата го беше сграбчила в лапите си. Когато научи, че не е и във Франция, тревогата му прерасна в паника.

Може би тя беше потърсила помощта на онзи негодник, до когото беше написала проклетата бележка. Дори и да й беше отказал съдействие преди време, сега едва ли би имал нещо против да я затвори някъде и да се възползва от нея.

Не, не беше възможно да е избягала с друг мъж. Тя го обичаше… Поне малко. Държеше да е покрай него. Обичаше да се любят. Не беше сигурен какви чувства са я вълнували в деня на сватбата им, но можеше да се закълне, че впоследствие тя наистина го беше обикнала, беше се при вързала към него.

Кръстосваше празните стаи и си мислеше колко пусто и мъртво изглежда всичко без нея. Тя си беше отишла, отнасяйки със себе си желанието му за живот Беше я отблъснал, беше пречупил упорития й нрав, беше я победил. А тя беше толкова храбра! Никоя друга жена не би се осмелила да го погледне право в очите и да не трепне под ледения му поглед. Никоя не би се осмелила да му заяви, че ще остане заключена в тези стаи само ако той сподели затворничеството й. Нима щеше да иска той да остане с нея, ако не го обичаше?

Клейтън се приближи до прозореца и се загледа в мрака навън.

„Не мога да мълча — беше казала тя. — Защото те обичам. Обичам очите ти, обичам усмивката ти…“

Господи, как можеше да му говори така, докато той се опитваше да я нарани?

Клейтън се върна в стаята си и отвори кутийката, в която държеше копчетата си за ръкавели. Пръстенът с рубин беше там. Той го взе и с въздишка се загледа в издълбания от вътрешната страна кратък надпис: „На моя скъп лорд“. Поколеба се дали да си го сложи сега, или да изчака тя отново да го надене на пръста му, както през първата им брачна нощ. Сложи си го сам. Не можеше да чака повече.

Почувства се по-добре. Седна на канапето и опъна крака, бавно отпивайки от брендито си. Очите му не се отместваха от широкото легло, което пазеше спомените за толкова прекрасни нощи…

Много добре, Уитни беше спала с друг мъж преди сватбата. Ако не си задаваше въпроса кой можеше да бъде този мъж, щеше да му бъде далеч по-лесно да преживее този факт. Та нали той беше отнел девствеността й и вероятно я беше подтикнал да потърси утеха в прегръдките на друг мъж. Веднъж. Само още веднъж щеше да й прости. Затвори очи и отметна глава назад. Знаеше, че се самозалъгва. Щеше да й прощава винаги, защото каквото и да беше вършила в миналото, той не можеше да живее без нея.

На следващата сутрин оседла Хан и препусна. Обиколи местата, до които бяха яздили двамата, и спомените се връщаха при него с мъчителна яснота. Спря коня на хълма, от който се бяха наслаждавали на имението Клеймор, слезе и седна на тревата.

Мина му през ума, че ако беше отстъпил пред настояванията й в деня, в който беше дошла да го търси в двореца, сватбата им още нямаше да се е състояла. Уитни настояваше да й даде осем месеца, за да може да се подготви… Осем месеца! От устните на Клейтън се откъсна груба ругатня. Той скочи на крака. Уитни беше поискала осем месеца, за да се справи с подготовката за сватбата. Дори тя не беше чак толкова наивна! Ако го беше потърсила, водена от страха, че е бременна, нямаше да настоява да изчакат цели осем месеца! Но беше напълно възможно да си е помислила, че е забременяла, когато я беше обезчестил. Да, сигурно беше така… Тя беше достатъчно горда, за да се откаже от идеята да го уведоми писмено и да реши да се срещне лично с него.

— Погрижете се добре за Хан — поръча задъхано Клейтън, когато се върна при конюшните и затича към двореца. — Нека Макрий да впрегне конете и да ме чака пред входа след пет минути — извика през рамо той.

Два часа по-късно Емили Арчибалд получи бележка от херцога на Клеймор. Той я молеше — всъщност й нареждаше — незабавно да отиде при него в къщата му в Лондон. Каретата му чакаше пред дома й. Тя побърза да се подчини Икономът я въведе в кабинета. Клейтън стоеше до прозореца и се взираше навън. Не я поздрави, дори не се обърна да я погледне, просто рече: