Джудит Макнот: Уитни моя любов

— Да не би да ти е горещо, скъпа? — подхвърли чичо й, готов за поредната шега.

— Всъщност ветрилото не е за да се разхлажда човек с него — с поучителен тон изрече момичето и затрепка кокетно с мигли. Ан не можа да се сдържи и се засмя. Уитни продължи: — Ветрилото е създадено да подпомага флирта, както и да има с какво да си играят дамите, когато не знаят къде да си дянат ръцете. О, да не забравя — също и да удрят през ръцете онези джентълмени, които са си позволили да отидат твърде далеч.

Усмивката мигом изчезна от лицето на лорд Едуард.

— Кой джентълмен е посмял да си позволи волности с теб? — попита напрегнато.

— Ами никой. Аз всъщност все още не познавам никакви господа тук — отвърна тя.

Ан развеселено премести поглед от единия към другия. И тя, и съпругът й бяха обикнали племенницата си като собствена дъщеря.

Месец преди официалното въвеждане на Уитни в обществото Едуард ги изненада с билети за опера. С небрежен жест той постави билетите на масата и подхвърли, че ако намери малко свободно време и ако желае, Уитни може да сподели официалната ложа на посолството с леля си и чичо си.

Само допреди година тя щеше да посрещне подобна вест с буйна проява на радост, но сега беше променена. Направи и изискан реверанс пред чичо си и промълви:

— Нищо не би ми доставило по-голяма радост, чичо Едуард!

Тя не помръдна, докато Клариса — нейна лична прислужница още от детинство — среса косата й и я повдигна нагоре, умело подреждайки къдриците й. После внимателно, за да не развали прическата, облече новата рокля от бял сатен, украсена с бледосини кадифени панделки. Ансамбълът се допълваше от наметало с цвета на панделките.

Уитни застана пред огледалото и с блеснали от вълнение очи се вгледа в отражението си. После внезапно направи дълбок реверанс и тържествено произнесе:

— Представям ви Уитни Стоун, най-красивата млада дама в Париж.

Пред операта беше пълно с хора. Красиви господа във фракове и тесни панталони вежливо се покланяха на дамите, минаващи покрай тях. Никъде другаде не беше виждала толкова много красиви жени, събрани на едно място, и надеждата, че би могла да бъде „най-красивата млада дама в Париж“, се изпари като дим. Но въпреки това не изпита съжаление. Дори фактът, че беше сред това изискано общество, сам по себе си беше достатъчно вълнуващ.

Тримата започнаха да си проправят път към входа на операта, но Ан беше единствената от тях, която забеляза как младите джентълмени спират поглед върху Уитни и после се обръщат, за да я погледнат отново. Красотата на племенницата й тъкмо разцъфваше, но живите й черти и прелестният тен обещаваха много повече. Момичето излъчваше енергия, жажда за живот и в същото време — уравновесеност, придобити по време на нещастните години, прекарани в компанията на баща й.

Уитни се настани в ложата и внимателно оправи роклята си, после извади ветрилото, защото не знаеше къде да си дене ръцете. Идеше й да се засмее на глас, като си спомни колко много време беше изгубила, задълбочавайки се в математиката и чуждите езици, докато всичко, което всъщност трябваше да направи, за да впечатли Пол и баща си, беше толкова елементарно. Та това ветрило в ръцете й беше много по-полезно от владеенето на старогръцки например!

Погледът й любопитно зашари наоколо. Забеляза как една дама перна с ветрилото си седящия до нея кавалер и се зачуди какво ли толкова неприлично нещо беше прошепнал господинът, та да получи подобно наказание. Но пък дамата изглеждаше по-скоро доволна, отколкото ядосана…

Представлението започна и Уитни се потопи в музиката, забравяйки всичко останало. Действителността надминаваше и най-смелите й фантазии.

По време на антракта в ложата влязоха познати на леля й и чичо й.

— Уитни! — Ан докосна племенницата си по рамото. — Позволи ми да те представя на нашите скъпи приятели.

Така беше представена на мосю и мадам Дьовил. Двамата сърдечно поздравиха младата англичанка, но дъщеря им Терез, която беше на нейната възраст, само любопитно я измери с очи. Уитни загуби самоувереността си под този критичен поглед. Нямаше представа как да общува с френските младежи и за пръв път от пристигането си във Франция се почувства много притеснена.

— Харесва ли ви операта? — успя да промълви най-накрая, обръщайки се към връстничката си.

— Не — с усмивка отвърна Терез. — Не разбирам нито дума от това, което пеят.

— Но Уитни разбира — с гордост отбеляза лорд Едуард. — Тя владее италиански, гръцки, латински и знае дори малко немски!