Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Пол Севарин — прошепна решително тя, — ще се променя коренно по време на престоя си във Франция и когато се върна, ти ще се ожениш за мен!

Пощенският кораб, на борда на който пътуваха Уитни и семейство Гилбърт навлезе във водите на Ламанша. Опряло ръце на железните перила, момичето се сбогуваше с изчезващия в далечината английски бряг. Чудеше се как ли ще изглежда този бряг, когато настъпи моментът, в който ще пътува обратно към него. Тогава новината за нейното пристигане щеше да бъде изнесена във вестниците, разбира се: „Госпожица Уитни Стоун, доскоро една от най-красивите млади дами в Париж, се завръща в родната Англия“. На устните й се появи едва забележима усмивка… Една от най-красивите млади дами в Париж…

Тя прибра измъкналите се кичури коса под бонето си и решително обърна гръб на Англия. Очите й напрегнато гледаха към Франция. И към нейното бъдеще.

Франция, 1816–1820

Разположен зад масивните железни порти, парижкият на Гилбъртови впечатляваше със своята импозантност. Слънчевата светлина струеше през високите извити прозорци на просторните стаи, картините, окачени навсякъде из това жилище — от приемните до спалните на втория етаж — му придаваха неповторима елегантност.

— А това тук са твоите стаи, скъпа — каза Ан и отвори вратата на един апартамент, обзаведен в небесносиньо.

Уитни се спря на прага, затаила дъх. Леглото беше покрито с бял сатен, изпъстрен с бледолилаво, розово и синьо. В крехките порцеланови вази бяха подредени красиви букети от розови и лилави цветя.

— Лельо Ан, бих се чувствала много по-добре, ако ми намериш някоя друга стая, където всичко изглежда по-малко… чупливо — мрачно произнесе тя накрая и побърза да обясни: — Когото и да попиташ, ще потвърди, че е достатъчно само да мина покрай нещо крехко и то полита с трясък към пода.

Ан мълчаливо направи знак на носача, който се превиваше под тежестта на багажа на Уитни:

— Оставете го тук — посочи тя към прекрасната стая.

— Само не казвай, че не съм те предупредила — въздъхна Уитни, развърза панделките на бонето си и внимателно се настани върху близкото канапе. По всичко личеше, че Париж ще й се стори като истински рай.

Три дни по-късно, точно в единадесет и половина Уитни беше обсадена от личната шивачка на Ан, както и от три усмихнати модистки, които не спираха да говорят за най-новите модни тенденции, като междувременно взимаха мерките на девойката.

Половин час по-късно установи, че обикаля напред-назад из стаята, крепейки внимателно тежка книга върху главата си под критичния поглед на някаква пълна жена, на която Ан беше възложила огромната отговорност да научи племенницата й на нещо, наречено „салонни маниери“.

— Аз съм невероятно непохватна и скована, мадам Фросар — обясни Уитни с пламнали от срам страни, когато книгата за пореден път тупна на пода.

— Нищо подобно, госпожице Стоун! — енергично възрази среброкосата дама. — Притежавате вродена грация и отлична стойка. Само трябва да помните, че когато се движите, вие всъщност не участвате в някое надбягване, да речем.

Учителят по танци пристигна в мига, в който мадам Фросар напусна къщата, и след като накара Уитни да се върти до припадък в стъпките на валса, доволно отсече:

— Случаят не е безнадежден! Единственото, от което има нужда, е повече практика.

Учителят по френски, който се появи по време на следобедния чай, възкликна възхитено:

— Тя няма какво повече да научи от френския, лейди Гилбърт.

Последваха няколко месеца на упорит труд. Мадам Фросар отделяше по два часа пет пъти седмично, за да въвежда Уитни в тънкостите на салонните маниери, и ученичката й просто попиваше показаното. Гореше от желание да усвои всеки детайл, колкото и маловажен на пръв поглед да беше, щом като би могъл да й помогне да спечели благоразположението на Пол след време.

— Всъщност какво точно научаваш от мадам Фросар? — позаинтересува се чичо й една вечер.

Погледът на Уитни дяволито светна:

— Тя ме учи да ходя, вместо да галопирам. — Изчака секунда, сигурна, че чичо й ще определи това като пълна загуба на време, но той одобрително се засмя. Уитни отвърна на усмивката му и изведнъж се почувства неизказано щастлива.

— Знаеш ли какво? Доскоро смятах, че единственото необходимо условие да ходи човек е наличието на два крака! — прихна тя.

От тази вечер размяната на шеги стана любимо занимание на всички около масата.

Веднъж Уитни се настани на стола си, извади ветрилото си и започна да си вее, закачливо поглеждайки към лорд Едуард.