Джудит Макнот - Преди да те срещна

Когато стигна до последното стъпало, пред нея се изпречи възрастен мъж в черен костюм и бяла риза. Човекът тъкмо отваряше някаква врата и питаше:

— Позвънихте ли, милорд?

Миг след това прислужникът се оттегли с поклон и затвори вратата зад себе си.

— Извинете… — започна Шеридан, но се заплете в дългите поли на роклята си, загуби равновесие и се облегна на стената.

Прислужникът се обърна, видя я и замръзна шокиран на мястото си.

— Аз съм добре — увери го Шеридан и повдигна полата. Понеже човекът продължаваше да я гледа втренчено, тя протегна ръка към него и обясни: — Доктор Уитиком каза, че вече съм достатъчно добре, за да мога да напускам стаята си. Ние с вас не сме се срещали, но аз съм Чариз… хм… Ланкастър.

Тя разтърси протегнатата към нея ръка и с любезна усмивка запита:

— А вие кой сте?

— Ходжкин — изхриптя прислужникът, сякаш някой го беше стиснал за гърлото. Изкашля се и вече по-ясно повтори: — Ходжкин.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Ходжкин.

— Не, госпожице. Просто Ходжкин.

— Не мога да се обръщам към вас направо по име. Няма ла е възпитано от моя страна — търпеливо обясни Шеридан.

— Тук така е прието — отвърна той.

— Не се учудвам, че онзи високомерен звяр отказва правото на един по-възрастен човек да бъде наричан „господин“! — разпалено изрече момичето.

Лицето му отново се сгърчи и Ходжкин протегна шия, сякаш не му достигаше въздух.

— Нямам представа за кого говорите, госпожице.

— Говоря за… — Тя смръщи вежди, опитвайки се да си спомни безкрайната поредица от имена и титли на графа. Уестморланд! Точно така! — Говоря за Уестморланд! — извика, като нарочно не постави никаква титла пред името му. — Някой трябва да му хвърли един хубав пердах, за да се научи на елементарна вежливост.

Един лакей и една прислужница надникнаха любопитно от горната площадка. Стараеха се да не пропуснат и най-малката подробност.

Шеридан се усмихна на Ходжкин и спокойно продължи:

— Както знаете, никога не е късно да бъдем вкарани в правия път, ако се намери кой да ни посочи грешките. При първия удобен случай ще намекна на графа, че трябва да се обръща към човек на вашата възраст с любезното „господин Ходжкин“. Ще го посъветвам да се постави на ваше място и да си представи, че е толкова възрастен и…

Тя млъкна объркано по средата на изречението. Старецът беше изцъклил очи и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Даде си сметка, че човечецът се ужасява при мисълта, че една евентуална намеса от нейна страна би могла да доведе до лишаването му от длъжност в палата на графа.

— Беше глупаво от моя страна, господин Ходжкин — виновно рече Шеридан. — Обещавам, че и думичка няма и обеля по този въпрос.

Младата американка решително отвори вратата на трапезарията и с предизвикателен тон изрече:

— Позвънихте ли, милорд?

Стивън се извърна стреснато, удивен от думите, с които тя се обръщаше към него, и замръзна на място. Втренчи се в девойката, застанала войнствено пред него с високо вирната брадичка и мятащи мълнии сиви очи, и едва се сдържа да не се засмее. Дрехата й беше в пълен контраст с яростното й изражение. Беше облякла светлолилав копринен пеньоар, който се свличаше от раменете й. Пръстите й придържаха предниците, за да не се разтворят, а под полите се забелязваха босите й крака. Тициановата й коса, все още влажна в краищата, се спускаше по гърба и гърдите й. Приличаше на Венера, рисувана от Ботичели.

Бледият цвят на дрехата би трябвало да не подхожда на огнената й коса, но кожата на Шеридан беше толкова светла, че цялостният ефект беше по-скоро драматичен, отколкото дразнещ. Всъщност гледката беше толкова ефектна, на Стивън му трябваше известно време да разбере, че тя не е сложила пеньоара на Хелън с цел да го предизвика и ядоса, а просто защото нямаше какво друго да облече, ще забравил, че багажът й бе останал на парахода. Коприненият пеньоар на любовницата му с положителност беше за предпочитане пред онази грозна кафява пелерина, която госпожица Ланкастър носеше, когато я видя за пръв път. Прислугата със сигурност нямаше да възприеме освободените възгледи на господаря по отношение на облеклото, каза си той. Още на другата сутрин щеше да се погрижи а гардероба на своята „годеница“.

Лицето и непрекъснато променяше изражението си и Стивън се удиви на способността й да изразява толкова много неща, без да се движи или говори. Тя беше олицетворение на самата невинност. Представи си тези огнени къдри, плъзгащи се по голата й гръд, и веднага направи всичко по силите си, за да се освободи от видението. В съшия миг Шеридан заговори: