Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Ясно си спомням, че ви предупредих да спестявате всякакви неприятни изживявания на госпожица Ланкастър — започна Хю Уитиком. — Специалистът по проблемите на загубата на паметта, с когото се посъветвах във връзка е нашата пациентка, изрично го подчерта, а аз го обясних на вас. Спомняте ли си за нашия разговор по този въпрос?

— Да — отвърна Стивън.

— В такъв случай бихте ли ми обяснили защо три дни не сте я посетили? Споменах пред вас колко е важно да се отвлича вниманието й от всички неприятни мисли.

— Да, споменахте ми и аз се постарах да й подсигуря всичко, което би могло да достави удоволствие на една жена — от книги до гергефи и конци за бродиране.

— Но има едно специално нещо, което доставя удоволствие на всяка жена и което госпожица Ланкастър е в правото си да очаква от вас.

— И какво е то? — попита Стивън, макар добре да знаеше отговора.

— Не сте й дали възможност да се срещне дори за минута със своя годеник!

— Аз не съм й годеник!

— Не сте, но затова пък сте пряко отговорен за факта, че сега тя няма годеник. Изненадан съм, че сте забравили за това.

— Ще се престоря, че не съм забелязал обидата, имайки предвид, че разговарям с по-възрастен мъж, при това — дългогодишен семеен приятел — рече Стивън с леденостуден тон.

Доктор Уитиком си даде сметка, че не е избрал подходящата тактика, както и че си е позволил да отиде твърде далеч. Беше забравил, че безкомпромисният благородник, седнал зад бюрото, отдавна не е малкото момче, което една нощ тайно се беше промъкнало в конюшните, за да поязди един нов жребец и после храбро беше сдържало сълзите си, докато Хю наместваше счупената му ръка и му четеше лекция върху безумието да се предизвиква съдбата.

— Прав сте — отстъпчиво отвърна лекарят. — Може ли да седна?

Събеседникът му прие извинението с кратко кимване.

— Разбира се.

— Ние, възрастните мъже сме склонни лесно да губим контрол — подхвърли с усмивка Хю и със задоволство забеляза, че Стивън също се усмихва. Опитвайки се да печели време, лекарят посегна към кутията с пури, сложена върху масичката до него. — От време на време силно ми се приисква да запаля някоя първокласна пура. Може ли?

— Разбира се.

Докато палеше пурата, Хю Уитиком търсеше най-добрия начин да убеди Стивън в необходимостта да се отнася възможно най-сериозно към положението на госпожица Ланкастър.

— Когато преди малко се качих на горния етаж, заварих пациентката си да се мята в леглото и да бълнува — започна той.

Стивън разтревожено отмести стола си и понечи да стане, но старият лекар вдигна успокояващо ръка и добави:

— Тя спеше, Стивън. И сънуваше. Но имаше лека треска — нарочно преувеличи докторът, за да се приближи още повече до целта. — Освен това ме уведомиха, че младата дама не се храни добре и че е много самотна, както и че копнее да намери отговор на множеството въпроси, които я вълнуват. Разговаря с всички — с прислужниците, с лакея, с всеки, който би могъл да й даде някаква информация за тази къща, за нея самата и за вас, нейния годеник.

— Аз не съм й годеник — упорито настоя Стивън. — Аз съм човекът, отговорен за смъртта на годеника й! Първо го убивам, после заемам мястото му. Цялата ситуация е гротескна!

— Не сте го убили — отвърна Хю, поразен от патологичното чувство за вина у Стивън. — Мъжът беше пиян и сам попадна под колелата на каретата. Беше нещастен случай Подобни неща не са рядкост.

— Нямаше да го възприемате толкова спокойно, ако вие бяхте на мое място — отвърна разпалено графът. — Не бяхте вие този, който го измъкна изпод копитата на конете. Вратът му беше счупен, очите — изцъклени, а нещастникът се опитваше да си поеме дъх и да говори. Господи! Беше толкова млад! Опитваше се да ми каже, че му предстои да се жени. Ако бяхте свидетел на тази ужасна сцена, нямаше с лека ръка да ме извините заради това, че съм го прегазил, а после съм се опитал да му отнема годеницата!

Хю търпеливо изчакваше Стивън да приключи с дълга та си тирада, за да подчертае, че Бърлтън всъщност е бил пияница и комарджия и че ако беше останал жив, госпожица Ланкастър едва ли би се сдобила с идеалния съпруг в негово лице. Последните думи на графа обаче му помогнаха да разбере защо Стивън странеше от младата дама.

Хю се облегна назад, стиснал пурата между зъбите си и развеселено се вгледа в младия граф.

— Значи така ви въздейства нашата пациентка, а?

— Точно така! — изстреля гневно младият мъж.

— Сега вече си обяснявам защо я отбягвате. — Хю присви очи срещу дима от пурата си, замисли се за момент, после продължи: — Всъщност нищо чудно, че я намирате неустоима. Аз самият смятам, че е невероятно приятна и привлекателна.