Джудит Макнот - Преди да те срещна

В мига, в който се озова на гърба му, обаче й се прииска никога да не го беше правила. Струваше й се, че е ужасно нависоко, а земята е много, много далеч от нея. Същия този ден падна пет пъти от коня и през цялото време имаше чувството, че индианецът и дори конят му тайничко й се присмиват. При шестия опит гневът й беше толкова нараснал, че не се сдържа, сграбчи животното за ушите, изкрещя му на немски, че е дявол — беше научила тази дума от едни германци, пътуващи към Пенсилвания — и препусна. Бързо стигна до извода, че конете на индианците очевидно се подчиняват по-охотно на грубите команди, отколкото на милите подканяния.

Вечерта се настани до огъня, отбягвайки погледа на стария индианец. Всеки момент очакваше той да й се подиграе, че не умее да язди или пък да започне да я сравнява с опитните индиански момичета. За нейно голямо учудване Спящото куче не направи нищо такова. Той не откъсваше поглед от нея и накрая неочаквано я попита:

— Какво означава твое име?

— Какво означава името ми ли? — повтори замислено тя.

Старецът кимна и Шеридан обясни, че е кръстена на едно цвете, растящо в Англия — родината на майка й, която се намира отвъд океана. От устата на Спящото куче се изтръгна недоволно ръмжене и за своя най-голяма изненада момичето се чу да пита:

— Как според теб би трябвало да ме кръстят?

— Ти не цвете — отвърна той, изучавайки луничавото й лице и разрошената й коса. — Ти огън. Пламъци. Огнена светлина.

— Какво? О! — Тя се засмя. — Искаш да кажеш, че косата ми прилича на огън заради цвета й? Татко ми вика морковче. Морковът е оранжево растение — започна да обяснява тя. — Растение, както… както и царевицата. Ето защо ми вика морков.

— Бледолики не добри като индианци при даване на име — отсече старецът.

Шеридан се въздържа да отбележи, че да кръстиш някого на куче например, едва ли е по-добре от това да го кръстиш на растение.

— А как примерно би ме нарекъл един индианец? — полюбопитства тя.

— Огнена коса — заяви той. — Ако беше момче — Вечно мъдър.

— Какво? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Ти вече мъдра. Мъдра, но не стара. Млада.

— О! Харесва ми да ме смятат за мъдра! — възкликна доволно тя и внезапно реши, че Спящото куче всъщност много й допада. — Вечно мъдрата — повтори и щастливо погледна към баща си.

— Ти момиче — възрази индианецът. — Момичета не мъдри. Ти Огнена коса!

Но Шеридан реши, че така или иначе харесва този старец, и любезно рече:

— Огнена коса също е много хубаво име.

Спящото куче се усмихна с разбиране и сякаш се подмлади с десет години.

— Ти наистина си мъдра — рече с широка усмивка и кимна доволно на баща й. — Вечно мъдра.

В отговор той също кимна и Шеридан отново си рече, че животът е прекрасен и че независимо от външните различия между хората, в душите си те всъщност са почти еднакви. Всички обичаха да се смеят, да разговарят и да мечтаят… И да се преструват, че не се страхуват от нищо, че не изпитват болка и че мъката е просто моментно лошо настроение, което скоро ще бъде преодоляно. Както в крайна сметка наистина ставаше.

На следващата сутрин баща й подхвърли колко много му харесва изкусно избродираният с мъниста колан на Спящото куче и индианецът призна, че го е правил сам. Сделката беше сключена за минути: старецът щеше да изработва колани и гривни, а Патрик — да ги продава. Шеридан получи разрешение от новия им партньор да прекръсти коня и тя му даде името Бързоногия. Яздеше го от сутрин до вечер. Беше преодоляла страха си и смело препускаше с развята от вятъра коса. Веднъж попита Спящото куче, дали вече язди като индианските момчета. Старецът я погледна така, сякаш подобна възможност беше абсурдна, после хвърли в тревата огризката от ябълката, която ядеше, и отвърна:

— Може ли Вечно мъдрата да вдигне тази огризка, яхнала бягащ кон?

— Не, разбира се — сконфузено отвърна Шеридан.

— Индиански момчета могат.

В следващите три дни тя упорито се упражняваше да стори това, както и много други опасни неща, които безпокояха баща й и той час по час й отправяше предупреждения. Спящото куче я поздравяваше за всеки неин успех с тържествено вдигане на ръка и с ново предизвикателство, което момичето рано или късно преодоляваше. Печалбите им нараснаха в резултат на прекрасните предмети, изработвани от индианеца, а храната им стана по-богата и разнообразна, тъй като Спящото куче беше отличен ловец. И ако някой намираше за странно триото, състоящо се от стар индианец, момиче, обуто в панталони от еленова кожа и способно да заема всевъзможни пози върху гърба на препускащ кон, и кроткия ирландец, отдаден страстно на хазарта, въпреки че вечно губеше, Шери просто не го забелязваше. Нещо повече, струваше й се, че хората, който живеят в големите градове като Балтимор, Августа и Шарлот, водят странно съществуване. И не се притесняваше от факта, че баща й все така не успява да събере достатъчно пари, за да осъществи мечтата си за собствена къща в Шеруин Глен.