Джудит Макнот: Преди да те срещна

Малко след като Мери и Йезекил поеха по пътя си, Шеридан и баща й срещнаха белокос индианец. Лицето му беше обветрено и сбръчкано като изсъхнал пергамент. Яздеше прекрасен кон на петна — за разлика от стария и изтощен ездач животното беше младо и пълно с енергия. След дълги увещания старецът завърза коня за фургона им и се настани при тях. Шеридан го попита за името му и индианецът отвърна, че се казва Спящото куче. Същата вечер, когато спряха и запалиха огън, той изпълни желанието на момиченцето и му изпя индианска песен, състояща се от гърлени звуци и пляскане с длани по коленете. Песента не приличаше на песен и Шеридан едва прикри усмивката си, за да не нарани чувствата на стареца, но въпреки това той сякаш прочете мислите й, спря внезапно, присви очи и рязко рече:

— Сега ти ще пееш!

Тя беше свикнала да пее пред непознати — правеше го винаги когато седеше заедно с многобройните им спътници край пламтящия огън. И сега запя. Беше ирландска песен за някакъв младеж, оплакващ изгубената си любов. Когато стигна до онази част, в която момъкът плачеше за своята любима, от гърлото на Спящото куче се изтръгна странен звук, наподобяващ едновременно подсмърчане и смях. Един бърз поглед беше достатъчен на Шеридан да се увери, че подозренията й са правилни и сега тя беше тази, която спря по средата на започнатия куплет.

— Плачат само жените — рече поучително индианецът и посочи с пръст към момичето.

— О! — възкликна объркано Шеридан. — Предполагам, че ирландците са… по-различни от останалите мъже. В песента се казва, че те плачат. Научила съм тази песен от татко ми, който е ирландец. — Тя погледна към баща си, търсейки подкрепата му, и неуверено добави: — Мъжете от онази древна страна плачат, нали, татко?

Патрик й хвърли развеселен поглед и отвърна:

— Слушай, скъпа, ако ти кажа, че е така, какво ще си помисли господин Спящото куче? Че Ирландия е едно изключително тъжно място, пълно със страдащи младежи, които по цял ден проливат сълзи. Не смятам, че е много добре. Ако пък кажа, че не плачат, тогава ти ще решиш, че съм те излъгал и че това, за което се говори в песента, е измислица. Пак е зле. — Той й намигна затворнически и завърши: — Какво ще стане, ако кажа, че не си запомнила правилно песента и че всъщност става въпрос за италианци, които плачат?

Последното изречение звучеше като от играта „Какво ще стане, ако…“, която двамата бяха измислили, за да се забавляват по време на пътуванията си. Целта на тази игра беше да се открие възможно най-доброто разрешение на даден проблем за съвсем кратко време. Шеридан така се беше специализирала в намирането на решения, че баща й с гордост признаваше колко усилия му коства, за да остане на равни позиции е нея.

И сега Шеридан леко повдигна вежди, замисли се за миг и през смях предложи своето решение:

— Мисля, че най-добре ще е да се престориш, че трябва да свършиш нещо много важно, което не търпи отлагане. Така ще избегнеш необходимостта да отговориш на въпроса ми. Защото каквото и да кажеш, в крайна сметка ще се озовеш в небрано лозе.

— Права си — засмя се Патрик и побърза да последва съвета й, пожелавайки лека нощ на нея и на Спящото куче.

Индианецът не промени каменното изражение на лицето си при тази шеговита размяна на реплики, само хвърли продължителен изпитателен поглед на Шеридан, надигна се от мястото си и без да промълви нито дума, изчезна в близката гора, за да прекара нощта там.

На следващата сутрин Спящото куче й предложи да поязди коня му — една чест, която тя отдаде на скритото желание на стареца да се вози в далеч по-удобния фургон. През целия си живот не се беше качвала на друго освен на старата кранта, която теглеше фургона им, затова огледа буйния жребец със смесица от възторг и страх. Понечи да отхвърли предложението, но срещна предизвикателния поглед на индианеца. Отбеляза, че конят няма седло, но Спящото куче отвърна с чувство на превъзходство, че индианските жени яздят неоседлани коне и при това ги яхат по мъжки.

Впитият в нея немигащ поглед, както и увереността, че старецът долавя страха й, накараха Шеридан да се реши на този риск. Не можеше да допусне Спящото куче да си състави лошо мнение както за нея, така и за всички ирландски деца. Тя пристъпи към индианеца и взе юздата от ръката му. Той не й помогна да се качи на гърба на коня, затова Шеридан отведе животното до фургона, покатери се върху едно от колелата и след няколко неуспешни опита най-сетне успя да възседне жребеца.