Джоана Макпийс - Испанската награда

— Събудете я. — Гласът на мъжа беше рязък, почти груб. — Но тихо. Знайте, че мога много бързо да ви убия.

Англичанинът я бутна към леглото на Консуело. Трепереща, Мария се наведе над спящата дуеня. Как да я събуди, без да я уплаши? Консуело щеше да скочи от леглото си и да се разпиши като обезумяла. Тя коленичи, хвана я за рамото и я разтърси здраво. Старицата изхърка високо и се събуди.

— Какво има? — Ужасът й нарасна, когато разпозна неясните очертания на мъжката фигура зад младото момиче. Гребецът от галерата приличаше на приказен великан. Мария притисна устата й, за да не се развика.

— Не мърдай, моля те, и не викай. Той има оръжие и ще ни убие безмилостно. Трябва да направим онова, което иска.

Консуело бутна ръката й и се надигна.

— Дай му касетката със скъпоценностите си и му кажи да си върви.

— Не е толкова просто, сеньора — отговори остро бившият роб. — Имам по-специални изисквания. Трябват ми провизии, дрехи и… — той се ухили — … бръснач. Искам да намериш всичко това по най-бързия начин, и то без да събудиш нито една душа в къщата. Сигурен съм, че знаеш какво ще се случи с господарката ти, ако ме издадеш. Могат да ме обесят само веднъж, нали?

— Този дом ми е чужд, сеньор. Не мога да…

— Питомката ти е в моя власт. Затова направи, каквото ти казах, и побързай.

Консуело въздъхна примирено и когато мъжът направи заплашително движение с камата, скочи от леглото, вдигна полите на нощницата си и изскочи от стаята.

Мария остана сама с англичанина и сърцето й заби като лудо. Той се обърна към нея и се усмихна. Гъстата, отдавна неразресвана брада разкриви усмивката и я направи страшна. Измъченото му лице изразяваше крайна решителност.

— А сега вие. Идете и седнете на леглото.

Той свали ножа от гърлото й и я бутна доста грубичко към леглото. Тя изохка от болка и в очите й блесна див страх.

— Не се бойте, сеньорита — прошепна подигравателно мъжът, — сега нямам време за забавления! — Той отиде до легена, изми лицето, ръцете и гърдите си и се върна до леглото, като небрежно захвърли на пода кърпата от фин лен. Полузатворените му очи следяха всяко движение на Мария. — Сигурно се чудите как съм ви намерил? Не беше трудно, скъпа. Вашият роднина е морски офицер и е много известен във флотата. Тъй като не можех да се появя на улицата в този вид, реших да се промъкна в някоя къща, по възможност с обори и стопански постройки, за да прекарам нощта там и да дочакам появата на някой нищо неподозиращ лакей, когото да убедя да задоволи потребностите ми, както сторих и с дуенята ви. Затова избрах да вляза в дом на благородник и ми се стори, че най-подходящото е да удостоя с тази чест дома на вашия роднина. Ако не сте забравили, вие ми дължите нещо, сеньорита. — Той се усмихна мрачно. — Имах голям късмет, че ви видях сама на балкона. Очевидно ви е приятно да се изплъзвате от надзора на дуенята си, и то в най-неподходящи моменти. За съжаление сега нямам време да ви искам сметка за онова, което ми сторихте, но някой ден непременно ще го направя.

Мария потрепери от ужас, чужденецът се изсмя и продължи:

— Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че се измъкнах от галерата с ваша помощ. — Той й показа сребърната брошка. — Видях я на гърдите ви и реших, че си струва да се възползвам от този неочакван шанс, колкото и малък да беше. Първоначално смятах да изчегъртам с иглата треските около веригата ми. Но тъй като вие случайно изпитахте желание да присъствате на бичуването ми и да ме предадете на палача, бях хвърлен в затвора и бягството оттам се оказа още по-лесно. Отворих ключалката на вратата и се измъкнах без усилия от лошо охраняваната галера.

Мария понечи да му отговори, както заслужаваше, но се сети, че към края на бичуването той беше паднал в безсъзнание и не беше забелязал намесата й. Тя огледа силното му тяло и като видя отворените рани, изохка от ужас.

— Трябва да превържа раните ви — промълви с треперещ глас тя. — Седнете на леглото.

Англичанинът я зяпна смаяно и част от самоувереността й се възвърна. Тя скочи на крака и го бутна да седне на края на леглото.

— Казах ви да седнете. Как да промия и превържа раните ви, като продължавате да стърчите над главата ми?

Мъжът беше твърде изненадан, за да й попречи. Мария се наведе над една от раклите и започна да рови в дрехите си.

— Какво търсите там? — Гласът му преливаше от недоверие.

— Да не мислите, че крия оръжия в бельото си? — попита предизвикателно Мария. — Трябват ми кърпи, за да измия раните. После ще ви намажа с мехлем, затова търся и сандъчето с медикаменти.