Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Помъкнал тежкия предавател и без ни най-малко да се прикрива, Дийкин забърза покрай продоволствения вагон и се покатери на предната платформа в първия от двата конски вагона. Вратата се оказа отключена. Той влезе вътре, затвори подире си, сложи предавателя на пода, намери газена лампа и веднага я запали.

Повечето коне бяха на крака, голямата част дъвчеха унило сеното, което се подаваше от закованите от едната страна на вагона ясли. Те почти нямаха пространство за движение в тесните си боксове, но това изглежда не им правеше впечатление. Не се впечатлиха и от присъствието на Дийкин. Тези от тях, които си направиха труда да го забележат, го изгледаха без капка любопитство и безразлично се извърнаха на другата страна.

Дийкин също не им обърна внимание. Много повече го занимаваше източникът на хранителните им запаси — сандък за сено от подвижни летви, висок почти до покрива на вагона. Той свали двете най-горни летви, покачи се върху сеното и изрови дълбока дупка от задната страна, до стената на вагона. Скочи на пода, уви предавателя в платнището, покатери се с него обратно върху сеното, зарови го навътре в дупката и го покри с почти еднометров пласт сено. Дори ако се случеше най-лошото, реши Дийкин, предавателят би трябвало да остане неоткрит поне едно денонощие, а на него това му беше предостатъчно.

Изгаси лампата, излезе навън и си за проправя път към задната част на втория вагон. Изтръска шинела си отвън на платформата, влезе вътре, закачи го на кука в коридора пред спалните купета на офицерите и тръгна към предната част, като душеше одобрително. Спря пред отворената врата вляво и надникна вътре.

Кухнята беше малка, но безупречно чиста. На бумтящата печка кротко къкреше цяла батарея тенджери. Единственият обитател се оказа нисък и много дебел негър, нелепо издокаран в униформата на военен готвач, без да бъде пропусната островърхата бяла шапка. Той се ухили широко и продемонстрира безупречно равните си бели и лъскави зъби.

— Добро утро, сър.

— Добро утро. Вие трябва да сте Карлос, готвачът.

— Точно така — засия насреща му Карлос. — А вие трябва да сте господин Дийкин, убиецът. Тъкмо навреме за малко кафе, сър.

Клеърмонт стоеше на платформата на локомотива редом с Банлън, който надзираваше товаренето на горивото. След малко машинистът се обърна и се надвеси отстрани.

— Достатъчно! Вече се напълни. Много благодаря. Сержант Белю вдигна ръка, че е разбрал, каза нещо на хората си, а те незабавно се затътриха признателно по посока на вагоните и почти незабавно се изгубиха от поглед в снежната вихрушка на мрака.

— Готови ли сме за път, Банлън? — попита полковникът.

— Само да поутихне бурята, сър.

— Да, разбира се. Казахте, че искате спирачът да ви отмени. Сега е моментът.

— Казах, наистина — сурово изрече Банлън, — но сега съвсем не е моментът. През следващите три мили Девлин трябва да е на поста си в спирачния вагон.

— Защо точно следващите три мили?

— Докато стигнем върха на Прохода на Палача. Той е най-стръмният в тези планини.

Клеърмонт кимна.

— Ползата от спирача ще е голяма.

Форт Хъмболт бе разположен в началото на тясна, осеяна със скали долина, която от запад се отваряше към просторна равнина. Стратегически местоположението на форта беше подбрано безупречно. Зад него на север се спускаше отвесно скалист скат, на изток и запад граничеше с клисура — тясна, но много дълбока. Източният и ръкав се опасваше от железопътен мост. Самите релси минаваха от изток на запад пред самия форт и бавно се спускаха по криволичещата долина надолу към равнината. Така че от гледна точка на отбраната Форт Хъмболт не можеше да бъде разположен по-сполучливо. Единствените подстъпи към него бяха през моста или отгоре, откъм долината. Обърнати в коя да е от двете посоки, малки групи решителни и добре окопани защитници бяха в състояние с лекота да отблъскват десеторно по-многоброен враг.

В архитектурно отношение фортът съвсем не се отличаваше със самобитна неповторимост. Построен преди завършването на железопътната линия „Юниън Пасифик“ през 1869 година, той разчиташе изцяло на местни строителни материали, а неограничените запаси от иглолистни гори предоставяха изобилие в това отношение. Дървеното укрепление, издигнато на стълбове, представляваше обичайният кух в средата квадрат, опасан отвсякъде с дъсчена пътека. Тежката порта, гледаща едновременно към железния път и виещата се през долината река, беше от южната страна. Веднага щом се влезеше през нея, вдясно, се намираше караулното отделение, а вляво — складът за оръжие, муниции и експлозиви. Цялата източна страна на форта се заемаше от конюшните, а срещу тях, от западната страна, бяха казармите и кухнята. Жилищните помещения на офицерския състав бяха в северния край. Там се помещаваха също така административните служби, телеграфистите, лазаретът и неизбежните стаи за случайни уморени пътници, които навестяваха форта изненадващо често: до всяко друго населено място ги чакаше дълъг, дълъг път.