Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Господ ми е свидетел, господин маршал! — Ако Банлън продължеше да се смалява със същото темпо, окончателното му изчезване бе само въпрос на време. — Аз нямам обоняние — питайте когото искате, всеки ще ви каже. За пръв път в живота си видях Джаксън, когато се присъедини към нас в Огдън. Не съм и подозирал, че пие текила.

— Е, сега вече знаеш. — Клеърмонт също се беше появил. — Сега вече всички знаем. Горкият нещастник. А що се отнася до теб, Банлън, ще те предам на военен трибунал. Ако продължиш да пиеш, ще свършиш в някоя килия във Форт Хъмболт и ще поискам от „Юниън Пасифик“ да те уволни.

Банлън направи опит да изглежда нещастен, но не му се удаде.

— Никога не пия когато съм на работа, сър.

— Вчера следобед на гарата в Рийз Сити те видях да пиеш.

— Да, ама когато карам влака…

— Достатъчно. Други въпроси имате ли, господин маршал?

— Всичко е ясно, господин полковник.

— Добре. — Клеърмонт отново се обърна към Банлън. — Ще кажа на Белю да изпрати един войник при теб за огняр.

Махна с ръка, че е приключил, и понечи да ся тръгне.

— Още два въпроса, господин полковник — побърза да го спре Банлън. — Както виждате, горивото ни е към края си, а на миля и половина оттук има склад…

— Да, да. Ще дам хора да помогнат при товаренето. Друго?

— Страшно съм изморен, сър. А и тази история с Джаксън… Ако спирачът ни Девлин може да ме отмени за два-три часа…

— Ще уредя въпроса.

Един войник с кавалерийска шапка с козирка надникна през страничното прозорче на локомотива и се завзира през вече гъсто падащия сняг.

— Това трябва да е складът за гориво — обърна се той към Банлън.

Банлън се приближи до него, кимна, върна се при лостовете за управление и бавно намали ход до пълното спиране на локомотива точно срещу склада, който представляваше барака само с три стени, напълнена догоре с дърва.

— Би ли повикал товарачите — обърна се Банлън към войника.

Товарачите — десетина войници — се появиха само след секунди с крайно умърлушен вид. Човек би помислил, че ако имаха избор, биха предпочели да се бият с двойно повече индианци. Неохотата им беше лесно обяснима — макар че наближаваше обяд, небето така се беше свъсило, а снегът, гонен от силния вятър, се сипеше толкова гъсто, че видимост почти нямаше. Студът се засилваше с всяка минута. Войничетата, треперещи от мраз и потупващи с крака, се подредиха с гръб към приближаващата снежна буря и започнаха да си подават цепениците от бараката до вагона за горивото. Работеха живо и чевръсто, защото сами знаеха, че колкото по-бързо свършат, толкова по-скоро ще се приберат относително на топло във вагоните си.

Някъде към края на композицията, от другата страна, безшумно и леко се шмугна смътна фигура и се покатери на предната платформа на вагона с припасите. Вратата беше заключена. Мъжът, облечен във войнишки шинел и с кавалерийска шапка на главата, се наведе към ключалката, огледа я, измъкна от джоба си тежка връзка ключове, избра един, пъхна го и вратата веднага се отвори, за да се затвори също тъй бързо след него.

Драсна клечка кибрит и запали малка газена лампа. Дийкин изтупа снега от шинела си — О’Брайън му го беше дал да се предпазва от стихиите, — придвижи се към средата на вагона и се огледа.

В дъното, наредени по четири в дълбочина и два на ширина върху явно набързо сковани лавици от двете страни на централната пътека, имаше точно трийсет и два ковчега, съвършено еднакви по форма и размер. Явно неизвестният майстор-дърводелец се бе придържал към възгледа, че кавалеристите ги вадят от калъп. Останалата част от вагона съдържаше какви ли не припаси. Вдясно бяха наредени в стройни купчини хранителни припаси, кои в чували, кои в сандъци. Цялата лява половина беше заета от наредени един връз друг дървени сандъци с меден обков и неизвестни предмети, издуващи няколко брезентови платнища. На дървените сандъци пишеше:

Дийкин повдигна крайчеца на най-близкия брезент. Кутиите под него от безиросано дърво имаха същия надпис. Следващите платнища, чиито краища повдигна, криеха същите кутии, със същия надпие, Последният най-малък брезент разкри под себе си висок и тесен сив сандък с кожена дръжка. Надписът гласеше:

Дийкин свали последния брезент, нави го на руло, пъхна го под шинела си, нарами сивия сандък, загаси лампата и излезе, като не пропусна да заключи след себе си. Дори през краткото време, което прекара вътре във вагона, видимостта явно се бе влошила. Добре, че влакът се движи по релси, рече си Дийкин, защото в такова време ездач заедно с коня или дори цял дилижанс неминуемо биха свършили на дъното на някоя урва.