Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— „Излизате на «Терне». В средата на площада има голяма сергия за цветя. Вляво ще видите бар «Лорен», а вдясно банка Си Ай Си. Завийте надясно… Вляво ще видите табела Порт д’Аснер, околовръстно шосе…“

Пътуването продължи малко повече от петнайсет минути. Последните указания бяха да свърне по една улица близо до „Клиши“. Щял да види червената врата на гараж. Трябвало да натисне клаксона и вратата щяла да се отвори. Веднага щом влезе вътре, лампите светнаха и неколцина мъже в къси кожени якета бързо го изкараха навън. Нямаше време да види нищо повече. За броени секунди го натикаха на задната седалка на друга кола. Отсрещната врата на гаража се отвори и потеглиха. Шофьорът натисна газта.

Вече беше тъмно. Човекът до Джек мълчеше. Сградите минаваха покрай тях като насън. Магазините и кафенетата от двете страни бяха като послания от един свят, към който Джек можеше да протегне ръка, но не и да докосне. Както и потокът на уличното движение, покритото със сняг шосе, ледът и отразените светлини. На една висока коледна елха, украсена с червени и жълти фенери, пластмасов ангел размахваше криле срещу вятъра.

Шофьорът имаше малко кожено кепе и слушалка в дясното ухо. От време на време запяваше на френски нещо, което Джек не можеше да разбере.

Виждаше лицето му в огледалото за обратно виждане. Бдителни, шарещи насам-натам очи и стиснати устни, които съответстваха на съсредоточеността, с която караше. Познаваше улиците така добре, както някои мъже знаеха пътя до пивницата или до работното си място. В този град на безразсъдни шофьори той се справяше с умение и прецизност: стрелкаше се между другите коли, завиваше рязко, избираше малките улички, обикаляше в кръг — правеше всичко, за да се увери, че не ги следят.

Едва когато излязоха на главния път, мъжът на задната седалка започна да се отпуска. Облегна се назад и извади от джоба си къса лула.

— Имате ли нещо против? — попита той на английски с акцент на образован човек.

Джек не го виждаше много добре, но предположи, че е на средна възраст и среден на ръст.

— Пушете.

Мъжът всмукна няколко пъти от лулата и колата се изпълни с отровен дим.

— Извинявайте за театралната постановка — добави непознатият, след като се увери, че лулата му се е разпалила. — Обикновено не постъпваме така. Но когато се налага…

— Не сте се представили — прекъсна го Джек.

— Съжалявам. Колко глупаво от моя страна. Името ми е Феликс. Или поне така ще ме наричате.

— Тогава всъщност не сте Феликс.

— Не, разбира се — засмя се мъжът. — Никой в тази окаяна професия не е онзи, за когото се представя. Понякога се чудя дали наистина сме човешки същества. Справихте се много добре. Боя се, че всичко стана съвсем внезапно за вас. Искахме да ви измъкнем оттам, но не можехме просто да изпратим кавалерията. Трябваше да бъде някой, когото познавате и комуто имате доверие. Нашата приятелка мисис фон Фройдигер се съгласи да ни съдейства. Но тя не е свободна. Трябваше да доведе съпруга и детето си в Париж, защото той нямаше да я пусне сама. Уточнихме нещата едва вчера. Сигурно вече сте се досетили, че всичко трябваше да изглежда като спонтанно ваше решение. Инак тя щеше да се разкрие.

— Да се разкрие ли? Не ви разбирам. Какво става, по дяволите?

— Доктор Гулд, току-що бяхте спасен от британското разузнаване. Мария фон Фройдигер е наш агент и участва в една много деликатна операция, в която вие бяхте неволно замесен.

— Предполагам, че всичко това е свързано с един ръкопис, който изчезна в Русия.

Феликс кимна. Джек зърна за миг лицето му на светлината от уличната лампа. Съвсем обикновен на вид човек с пясъчноруси мустаци и с очила.

— Да. Познахте — каза той и протегна ръка надолу, за да вземе нещо. — Желаете ли да пийнете? Имам хубаво уиски. И брендито е прилично.

Джек се поколеба. Установи, че още трепери. От бягството му бе изминал едва половин час.

— Ще ви се отрази добре — добави Феликс.

— Малко уиски, ако обичате.

— Газирана вода?

— Не.

— Съжалявам, но нямаме лед.

— Ще го пия така.

— Разбран човек. Казаха ни, че няма да вдигате шум.

— Кой?

— Ами, едни хора. По-нататък ще видите един от тях. Джек отпи голяма глътка. Питието веднага опари гърлото му и го накара да се закашля, после го успокои.

— Къде отиваме? — попита той.

— Не знам точно. Попитайте Елвис. Ще ви измъкнем с малък кораб. На летището и големите пристанища е много рисковано. Розевич сигурно вече е изпратил хората си.