— Попитах къде отиваме, а не как ще стигнем дотам.
— В Англия, разбира се. В Лондон. Къде другаде?
— Е, моят избор може би щеше да бъде друг. Минавало ли ви е това през ума?
— Да, разбира се. Моля ви, примирете се с нас за известно време. Не можем да ви прехвърлим така лесно в Дъблин или в Израел. Имаме билети за Лондон и докато не стигнем дотам, не можем да предприемаме нищо. След това всичко зависи от вас.
— Нима?
— Не бъдете толкова недоверчив. Знам, че сте преживели много, но идеята да не вярвате никому не е много добра. Превръща ви в параноик. Вие не сте наш пленник. Пристигнем ли в Лондон, свободен сте да отидете където поискате. Няма да се опитаме да ви спрем.
Отправиха се на север. Шосето беше право и пусто. Дърветата упорито се бранеха от засилващия се вятър.
— Не сте си направили всичкия този труд само за да ме освободите — отбеляза Джек.
Феликс изпразни лулата си в кристалния пепелник. Започна да я пълни отново, като загребваше тютюн от мека кожена кесия.
— Имате право. Ще бъдем разочаровани и разтревожени, ако заминете.
— Защо?
— Защото животът ви ще бъде в опасност, а няма да можем да ви помогнем.
— Каква опасност?
— Сигурно вече сте се досетили. От страна на Щефан Розевич, разбира се. И от Ирина Косенкова. И от някои други хора, за които не знаете. Приятели на Розевич. Забъркали сте се с ужасно неприятни хора.
— Ясно.
— Не искам да прозвучи мелодраматично, но ние сме единствената ви надежда. Извинявайте, че ви го казвам направо. Но човек във вашето положение…
— А Мария? Тя не е ли в опасност?
— Не повече от обикновено. Това е друга наша грижа. Нещо, върху което трябва да се позамислите.
— Какво имате предвид?
— Ако ни помогнете и отговорите на някои въпроси, ще я видите отново. Мисля, че сте доста привързан към нея.
— Изглежда, знаете много за мен.
— Това е част от задълженията ни. В нашата професия невежеството не е благословия.
— Тя ли ви каза за чувствата ми към нея?
Феликс драсна клечка кибрит и я поднесе към лулата си, като всмукна силно. Запали още две клечки и лулата се разпали.
— Да, всъщност тя ни каза. Мислеше, че това ще помогне за организирането на бягството ви. Предположи, че ще й повярвате и ще се оставите в нейни ръце. Така и стана. Инак нямаше да избягате. Пък и шокът от внезапната й поява ви стимулира допълнително. Ала не ме разбирайте погрешно. Мария много ви обича. Честна дума.
Канцеларията на Светата конгрегация на религиозната доктрина
Ватикана
Помещението беше по-малко, отколкото бе очаквал, а украсата — не така пищна, колкото въображението би предположило. Естествено, бяха положили усилия обстановката да изглежда относително неофициална. Конгрегацията се стремеше да избягва всякакви асоциации с дните, когато беше известна като Светата Инквизиция.
— Седнете, отец Лабруст — каза Ботичиари, председателят на Светата конгрегация, човекът, когото Лабруст смяташе за най-големия си враг тук.
Останалите бяха френскоговорещи кардинали и епископи, избрани сред онези, които служеха в Светата конгрегация, плюс едно-две външни лица. Бяха по-малко от дузина. Не повече от управителния съвет на един средно голям университет. Ала значително по-заплашителни, особено когато те изправеха пред тях, и то по обвинение в ерес. Понятието, разбира се, още не бе произнесено на глас. Светата конгрегация трябваше да определи дали ставаше дума за ерес. Но Лабруст знаеше много добре защо бе повикан.
— Отче, радваме се, че ни отдели малко от ценното си време и дойде тук от Лувен. Ще се опитаме да не те задържаме дълго. Тази среща е само един разговор, чиято цел е да ни помогне да се разберем по-добре. Изводите, до които ще стигнем днес, ще бъдат изпратени до кардиналите от Светата конгрегация в сряда и тяхното решение ще бъде предадено на Светия отец в петък. Освен ако не се наложи да се забавим. Аз обаче съм сигурен, че това няма да е необходимо и че ще чуем всички разяснения още днес следобед. Надявам се, че се чувстваш удобно. Нямаме намерение да изглеждаме страшни.
— Съвсем не.
Ръцете на Лабруст бяха изпотени. Хората в тази стая можеха да го погубят. В днешно време, естествено, нямаше да го изгорят на кладата. Аутодафето не беше в стила на съвременната църква. Но тя разполагаше с други средства за мъчение.
— Отче — продължи Ботичиари, — събрали сме се, за да обсъдим съдържанието на книгата, която публикува миналата година, произведението със заглавие „Вярата и юдейският закон в епохата на Ирод“(Ирод Велики, цар на Юдея от 39 до 4 г.пр.Хр., възстановил Ерусалимския храм, но станал известен с жестокостите си — Б.пр.).
Читать дальше