Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Той стоеше скован пред нея. Тя не се усмихваше. Държеше ръцете в джобовете си и придърпваше палтото пред себе си в неволен жест на самозащита. Дъхът й излизаше на облачета, които се разсейваха над главата й. Мария първа наруши мълчанието.

— Хенрик, искам да говоря с Джек. Карл е ей там, разхожда Паул.

Тя посочи към алеята, където един мъж в бежово палто водеше за ръката малко момче.

— Защо не влезете в къщата, мисис фон Фройдигер? — попита Хенрик.

Неочаквано произнесената фамилия потъна в гърдите на Джек и се сви там, сякаш търсеше начин да го нарани.

— Току-що пристигнахме. Знаех, че Джек е тук, баща ми каза, че мога да го намеря в парка с теб. А и Паул искаше да се повози на въртележката.

Хенрик изглеждаше объркан. Появата на Мария явно наруши установения ред.

— Мисля, че мястото тук не е подходящо. От гледна точка на безопасността.

— За Бога, Хенрик, няма да избягам с него. Само искам да поговорим насаме. Телохранителят се размърда неспокойно.

— Добре. Но трябва да се приберем, преди да се мръкне.

— Не се безпокой. Ще вървим пред теб. Ще тръгнем към къщата.

Хенрик намусен изпълни молбата й. Джек забеляза, че говори по радиопредавателя. Несъмнено даваше указания на колегите си.

— Как си, Джек? Още не си отговорил на въпроса ми.

— Как очакваш да бъда? Не мога… Той се опита да овладее чувствата си.

— Внезапната ти поява ме стъписа. Не предполагах…

— Че ще ме видиш отново ли? Да — въздъхна тя. — По едно време и аз мислех така. А ето че пак се разхождаме заедно. Макар че днес няма слънце. Смешен свят.

— Съвсем не е смешен. Мария, аз…

— Моля те, Джек, недей. Да не се обвиняваме взаимно. Виж какво, трябва да те представя на съпруга и детето си. Един момент.

Тя извика. Гласът й се разнесе из студения въздух. Мъжът с детето се обърна и махна с ръка. Мария извика отново и двамата тръгнаха към нея. Джек ги гледаше, безпомощен да спре приближаването им, като човек, който сънува кошмар и напразно се опитва да се събуди.

Момченцето пусна ръката на баща си и се втурна към Мария. Беше около тригодишно, абсолютно копие на майка си. Мария го бе издокарала в елегантно червено палтенце с големи черни копчета, червени кожени ботушки и скандинавска скиорска шапка с пискюл. Тя прегърна детето, завъртя го няколко пъти и го целуна. Момченцето се засмя, когато шапката му падна в снега. Мария го пусна, също се засмя и сложи шапката на главата му.

Бащата се приближи до тях. Мария мигновено стана сериозна и се обърна към Джек.

— Джек, това е Карл фон Фройдигер, моят съпруг. Карл, това е Джек Гулд. Джек протегна машинално ръка и отвърна на усмивката на германеца. Дрехите, обувките, прическата и обноските му говореха за човек, който не познава друго освен охолен живот. Карл беше по-висок от Джек, около петдесет и пет годишен, с атлетична фигура.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Гулд. Съпругата ми е разказвала много за вас. Какви добри приятели сте били в миналото. Акцентът беше немски, но съвсем лек и внасяше едва доловим нюанс в говора му.

— Не сме се виждали от години.

— Да, знам. Вече не бива да е така. Когато тъстът ми свърши с вас, трябва да ни дойдете на гости в Есен. Казаха ми, че сте боледували.

— Сега съм много по-добре, благодаря.

— Все пак се нуждаете от почивка, а Щефан сигурно не ви оставя на мира. Мария ще говори с него.

— А това е синът ми Паул — каза Мария. — Ела, миличко, и кажи здравей.

Детето се дърпаше срамежливо.

— Малко се стеснява, особено когато го карам да говори на английски, нали, любов моя?

Внезапно бащата се наведе и изръмжа на немски:

— Хайде, Паул, нали чу какво каза майка ти? Веднага отговори на господина!

Момченцето се сви и смутолеви някакъв поздрав. Джек погледна Мария. Тя беше видимо разстроена от ненужния укор. Джек протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Паул. Надявам се, че ще станем приятели.

Детето се усмихна смело, но грубостта на баща му едва не го бе разплакала. Джек очакваше, че Мария ще каже или ще направи нещо, за да го успокои, но тя гледаше безучастно. Явно не за пръв път ставаше свидетел на подобно отношение към сина й.

— Карл, защо не заведеш Паул на въртележката? Искам да побъбря с Джек. Имаме да си разказваме толкова много неща.

Фон Фройдигер се поколеба, сетне кимна.

— Радвам се, че се запознахме, докторе. Очаквам с нетърпение да ви видя отново. Кажете на Щефан, че сте поканен в Есен и да не ви задържа повече от необходимото.