Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Следобед Джек изучаваше колекцията от германски материали. Розевич бе събрал огромен брой документи.

През втората седмица полякът замина някъде за три дни. Не каза къде отива. По време на отсъствието му мерките за безопасност се засилиха. На всеки етаж бяха поставени телохранители. Хенрик стоеше пред вратата на библиотеката, когато Джек работеше там. Заваля сняг. Розевич се върна и се заключи за няколко часа в кабинета си. Същата вечер дойдоха двама официално облечени мъже, които незабавно бяха поканени в кабинета му. Останаха там дълго след полунощ. На следващата сутрин, на връщане от разходката, Джек видя Волво-760, паркирано пред къщата. В колата имаше трима мъже, сред които посетителите от предишната нощ. Два скъпи цивилни костюма и една военна униформа с висок ранг и с неясна националност. Всички бяха европейци, или поне така му се стори. Розевич не се появи на обяд.

Нещо не беше наред с германските документи. Джек разбираше от библиотекознание и каталози. Някой ги бе преглеждал старателно и бе махнал всички папки, започващи с определена конфигурация от букви. Трябваше да има сведения за всички големи градове в Източна Европа, където имаше главни квартири на СС. Но липсваше информация за Хърватско.

— Време е за нашата разходка, докторе. Хенрик изневиделица се бе появил до бюрото на Джек.

— Какво правиш тук, Хенрик?

Обикновено не разрешаваха на телохранителя да влиза в библиотеката. Щефан напомняше на Джек, че е време да се раздвижи.

— Мистър Розевич ми каза да се грижа за вас днес. Той е много зает. Има посетители.

Хенрик погледна часовника си и добави:

— Мисля, че трябва да тръгваме, инак ще се мръкне, преди да се върнем. Розевич им забраняваше да излизат по тъмно. Беше се оградил с най-различни системи за наблюдение и охрана. Предпочел бе да живее по този начин в центъра на Париж, а не в провинцията, където двамата с Джек можеха да се скрият, докато отминеше бурята. Розевич живееше в разкош в Съмърлон, а и къщата в Париж беше в един от най-хубавите квартали. Какъв бе смисълът от богатството му, след като не можеше да го консумира открито? Защо му трябваше власт, когато се криеше в сенките и непрекъснато се страхуваше от врагове? В лицето на Хенрик Розевич имаше най-доброто — абсолютна преданост, съчетана със съвършени способности.

Денят преваляше. Джек се поколеба дали да не се откаже от разходката, но бе свикнал с нея и имаше нужда от раздвижване, защото се беше схванал от дългото седене зад бюрото.

— Ей сега ще се облека — отговори той. Щефан му бе подарил дебело сиво палто.

— Ще вървим бързо и ще се върнем в обичайния час. Искаш ли да потичаме?

— Бързо се възстановявате, докторе. Не мислех, че ще се оправите, когато ви видях в хотела. Откровено казано, смятах, че е свършено с вас. Мистър Розевич разказа ли ви за онази жена Косенкова?

Джек кимна.

— Тя не оставя нищо недовършено. Не забравяйте това. Вървете близо до мен. Джек облече палтото, сложи си шал и ръкавици и излязоха. Паркът представляваше истинско вълшебство от скреж. По дърветата блестяха тънки ледени висулки. Алеите бяха изчистени, но тревата бе покрита с дебел сняг. Джек усети как студеният въздух прониква в белите му дробове и премахва стипчивия прах на Палестина и просмуканата с газ атмосфера на окупираната от нацистите Полша. Започна да тича.

Една жена седеше на пейката на около стотина метра пред тях. Носеше дълго черно палто с широки ревери, обшити с кожа, и малка самурена шапка. Наближиха и Джек почувства, че в нея има нещо познато. Разстоянието помежду им бързо намаляваше. Джек забави ход, твърдо убеден, че я познава и че тя го чака да мине.

— Хенрик — прошепна задъхан той, — коя е онази жена? Познаваш ли я?

Чу изтракването, когато Хенрик дръпна предпазителя на пистолета.

— Стой тук — заповяда телохранителят. Беше извадил оръжието от джоба си. В същия миг жената се обърна към тях. Джек усети, че кръвта се дръпна от лицето му. Изведнъж му се зави свят. Имаше чувството, че пада от голяма височина — от самото небе. Лицето на Мария го свари напълно неподготвен.

— Всичко е наред, Хенрик. Прибери пистолета.

Джек продължи да върви. Тя го изчака да се приближи до нея и попита:

— Как си, Джек? Хенрик?

За някои жени може само да се каже: „Все същата красавица е“ или „Не е остаряла“, или „Сякаш я нямаше само няколко минути, а не цели години“, но всички тези думи бяха клишета, с които Мария Розевич не можеше да бъде описана. Джек не отричаше, че е все още красива. Хубостта й го възхити и го жегна в сърцето. Но не тя го порази най-силно, а неочакваната промяна, която бе оставила своя отпечатък върху чертите й толкова ясно, че Джек се поколеба дали не се е припознал. Мария беше тъжна. Веселието и жизнеността я бяха напуснали.