Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Но, Йосиф, това е неизбежно, където и да се публикува писмото.

— Така е. Но не трябва да бъде в Русия. Нито в Израел. Може би в Америка. Или в Ирландия. Твоята библиотека „Честър Бийти“ е много известна и богата. Ирландците не мразят толкова евреите.

Джек поклати глава.

— Знаеш ли колко е силна все още католическата църква в Ирландия, Йосиф? Ще затворят библиотеката. Или ще я подпалят.

— Трябва да помислим за всичко това. Но искам да вземеш ръкописа сега. Затова те доведох тук. Той трябва да бъде изнесен от Русия колкото може по-скоро. Струва ми се, че някой знае за съществуването му. Мисля, че го търсят. Вълнението на Йосиф видимо нарастваше.

— Но как е възможно? Мислех, че ти си единственият човек, който знае за него. Йосиф прехапа устни. Чертите на лицето му се изостриха от напрежение.

— Направих голяма глупост, Джек. Когато намерих ръкописа и разбрах какво представлява, много ми се искаше да кажа на някого, не можех да се сдържам. Сетих се за теб и за другите колеги на Запад, но всички бяхте далече. Знаех, че трябва да мълча. Волнухин не е специалист по семитските въпроси, нямаше да разбере. Затова казах на Григоревич. Ти не си чувал за него, той е декан на моя факултет в университета, специалист по арабистика. Но знае и иврит, и арамейски. Още не бях прочел всичко, но съзнавах, че в ръцете си държа биографията на Христос. Споделих с Григоревич. Той е атеист, предан комунист, за него няма значение дали Исус е бил син на Бога, или на еврейски равин. Той се съгласи да не казва на никого. Много настоявах и той обеща да бъде ням като килия на „Лубянка“ — звук няма да излезе от него. Но вече съжалявам, Джек. Сигурен съм, че Григоревич е казал на някого. От няколко седмици виждам непознати да се въртят около апартамента ми, на улицата и понякога в сладкарницата, където водя Сима да яде сладолед. Следят ме, докато идвам тук. Аз съм много предпазлив — нали съм евреин, роден и израснал в Русия. Имам усет към тези неща. Наблюдават ме, Джек. Не могат да влязат тук, видя как е заключено. Казах на Волнухин да не пуска никого. Пък и те знаят, че няма да намерят ръкописа за един час, нито дори за един ден. Но съм сигурен, че ще намерят начин да се докопат до него. Григоревич е много влиятелен човек, способен е да ме уволни. Ето защо те накарах да дойдеш тук. Трябва да вземеш писмото, Джек, и да го изнесеш от Русия, преди да е станало твърде късно. Намираха се в тихо помещение с дебели стени, съхранили спомена за дълго пазени тайни. Усещаше се хлад не само от идващата зима, но и от нещо друго — настъпващия мрак, когато мимолетната свобода можеше да се пропука и да отстъпи пред внезапен панически страх. Джек не си даваше сметка къде е. Той беше като птица, изминала дълго разстояние за твърде кратко време. Крилете му бяха уморени. От слънчевата светлина бе навлязъл в дъжда, после бе дошъл в страна, където започваше да пада първият сняг. Ала сезоните бяха само повод за метафора, а Джек се интересуваше от нещо друго.

— Кои са те, Йосиф? Онези, които те следят? Знаеш ли? Йосиф поклати глава.

Джек погледна измачкания крехък пергамент, изписан с красив почерк.

Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.

Защо този откъс му се струваше толкова познат?

— Да вървим, Йосиф. Да излезем оттук. Нуждая се от топлина и чашка силен алкохол.

Йосиф угаси лампите една по една. Те приличаха на илюминатори на потъващ кораб. Навън по всичко личеше, че зимата настъпва.

Тръгнаха по булевард „Калинин“. Двама мълчаливи мъже, всеки потънал в мислите си. Минувачите любопитно оглеждаха Джек. Присъствието на чужденци все още беше необичайна гледка в Москва, особено през зимата. Джек не можеше да се отърси от чувството, че ги следят и макар да се обръщаше от време на време, не забеляза никой, който да привлече вниманието му. Сигурно Йосиф, развълнуван от откритието, си въобразяваше разни неща.

Йосиф поиска да се отбият в Дома на книгата — огромна книжарница в другия край на булеварда. Преди няколко месеца бил поръчал Библията на арамейски и минаваше всяка седмица, за да провери дали е пристигнала.

Стигнаха до площад „Арбат“. Група младежи седяха до паметника на Гогол и пиеха водка. Йосиф дръпна Джек настрана от тях. Приближиха се до ресторант „Прага“ и Джек забеляза, че наоколо става нещо. На улица „Арбат“, която преди пет години бе превърната в пешеходна зона, се бе насъбрала голяма тълпа.