Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Леа бе търсила храна цял ден. Джек не можеше да си представи какви жертви правят приятелите му само за да го нахранят. Категорично отказаха на предложението му да подпомогне семейния бюджет. Идваше зима и цените пак бяха започнали да скачат нагоре. Рано сутринта Леа бе започнала със селскостопанския пазар, откъдето победоносно се бе върнала с две тлъсти пилета. Приятелката й Катя, продавачка в малък плод-зеленчук, я бе снабдила с грузински тиквички, украински краставици и ябълки срещу шишенце парфюм, подарък за Леа от Израел. По други начини бе намерила сирене, хляб и дори бутилка вино.

Джек изпитваше неимоверно задоволство — чувство, на което не се бе радвал много отдавна. Каза на малката Сима, че я обича и един ден ще се ожени за нея, а тя се изчерви и попита кога ще я заведе в зоологическата градина.

— Искаш ли в неделя?

Тя се замисли за миг, после енергично започна да кима с глава.

— Най-много харесвам слоновете — каза Сима на иврит, на който откриха, че се разбират най-добре. — Любимецът ми се казва Паша. Има ли слонове в Израел?

— Да, в зоологическата градина в Тел Авив.

— Говорят ли иврит?

— О, не, те са индийски и говорят хинди.

— Това не е хубаво. Как ще се разбираме?

— Целуни чичо Джек за лека нощ — намеси се Леа. — Утре сутринта пак ще го видиш.

Сима целуна Джек по бузата и отиде с майка си в мъничката си спалня.

— Сериозно говоря — обърна се Джек към Йосиф. — Ще се оженя за нея веднага щом навърши шестнайсет.

Йосиф се засмя.

— Оправи ли се вече, Джек? Миналия път, когато идва тук, не беше на себе си.

— Още съм така. Само че не го показвам.

— Наистина ли?

— Човек свиква да живее така, това е всичко.

Йосиф отвори още една бутилка перцовка и напълни чашите. Леа се върна при тях. Джек забеляза, че е уморена. Тя работеше три дни седмично в една картинна галерия на булевард „Кутузов“. Утре беше работен ден.

— Тъкмо питах Джек как се чувства и дали още тъгува — подхвана Йосиф.

— Защо питаш? — каза Леа. — Разбира се, че тъгува, само че по-умело го прикрива.

— Влюбих се — рече изведнъж Джек и им разказа за Мария и за Съмърлон.

Навън започна да вали. Печката в стаята светеше в червено и разпръсваше по малко топлина. Трудно беше да се повярва, че е било лято, както е невъзможно да си представиш любовта в друго време освен в настоящето. Ала Джек се бе влюбил през лятото и известно време бе живял с мисълта, че чувствата му са споделени.

Йосиф се замисли. Когато Джек отиде да си легне, приятелят му го последва и затвори вратата след себе си.

— Онзи Розевич — започна той. — Не ми каза как изглежда.

— Защо искаш да знаеш?

— Мисля, че съм чувал за него. Може някога да го срещна.

Джек описа възрастния мъж.

— И не знаеш ли какво е станало с него, след като къщата му е изгоряла?

Джек поклати глава.

— Късно е, Джек. Мисля, че днес беше тежък ден за теб.

— Имал съм и по-лоши.

— Утре ще говорим пак. За ръкописите и какво да правим с тях.

На сутринта колата на Йосиф я нямаше. Беше я оставил на улицата без алармена система или блокиращо волана устройство. Такива неща се смятаха за неуместни във великата социалистическа република, където бе произведена колата.

— Вече сме истински капиталисти, Джек. Крадат коли, имаме побойници и крадци.

— Да не би да е била паркирана неправилно? Може полицията да я е вдигнала.

Йосиф поклати глава.

— Не, открадната е. Само не казвай на Сима, моля те. Тя беше нейната радост и гордост. Ще й кажа, че съм я прибрал за зимата, заради снощния сняг. Може напролет да намеря друга.

Ала от изражението на приятеля си Джек разбра, че това едва ли ще стане. Двамата излязоха в мрачно настроение.

Изгубиха цяла сутрин в Пето районно управление на милицията на улица „Арбат“. Сградата беше триетажна, от тъмночервен камък. Дежурният седеше зад едно прозорче в дъното на дългия коридор. Малко по-нататък се виждаха дебелите решетки на една килия, където алкохолиците се съвземаха от предишната нощ.

Дежурният изслуша разказа на Йосиф. Даде му да попълни някакво заявление и му каза да остави документите на колата. Нямало голяма надежда да бъде намерена. Джек забеляза, че когато приятелят му каза еврейското си име, дежурният видимо охладня.

Следобед водиха дълъг разговор с Волнухин.

— Обадиха се неочаквано на доктор Гулд от Израел — обясни Йосиф. — Трябва да замине в понеделник. Искам да вземе един от документите със себе си. Като мостра.