Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Сима се бе върнала от училище, а Леа не беше на работа, затова всички отидоха на „Арбат“ да пият кафе и да ядат пасти в сладкарница „Роза“. Джек я помнеше — тя беше до милиционерския участък.

По пътя Йосиф изостана от съпругата и дъщеря си и се обърна към Джек.

— Джек, искам да поговорим.

Изглеждаше сериозен и Джек се запита какво ли не е наред.

— За какво?

— За Розевич. Искам да те питам нещо.

— Кажи.

— Има ли някаква рана? Нещо, което се забелязва? Джек кимна.

— Върхът на малкия пръст на дясната му ръка липсва. Йосиф кимна замислен.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тогава е така, както предполагах. Същият е. Джек, трябва да знаеш нещо за този човек. Много е важно.

В този миг Сима се отскубна от Леа и се втурна към баща си и Джек.

— Вижте! — извика тя. — Кукли!

Някой бе направил малък куклен театър и хората стояха наоколо и се смееха. Сима хвана Йосиф за ръката и го задърпа към представлението. Джек тръгна след тях. Йосиф се обърна и рече:

— После ще ти кажа. Но трябва да знаеш това, преди да заминеш за Израел.

Този път на улицата нямаше черни ризи и милиционери с палки. Слънцето още грееше и Джек съжали, че трябва да заминава.

Влязоха в сладкарницата и Йосиф поръча бира за себе си и за Джек и кока-кола за Леа и Сима. Всички ядоха сандвичи с риба.

— Ще ми липсвате — каза Джек.

— Скоро ще дойдеш пак — рече Йосиф. — Има още много ръкописи за изпращане в чужбина. Може би не толкова важни като този, но много интересни.

— Ще дойдеш и ще ти намерим съпруга — обади се Леа. — Дебела рускиня, която ще ти готви блини и ще кърпи чорапите ти. Добра домакиня от порядъчно еврейско семейство. Ще упражняваш любимата си професия и ще имате десетина деца.

— Не, благодаря — засмя се Джек. — Ще чакам десет години за Сима. Въпроса е уреден, нали, Сима?

— Може ли Анушка да живее с нас?

— Разбира се.

— А котенцата й? Йосиф изохка.

— Какво направи с нас, невинните хора, Джек? Дъщеря ми е вманиачена на тема котки. Апартаментът ни скоро ще се превърне в котешки хотел.

Джек погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, ако ще се качвам на самолета.

— Може ли и аз да дойда на летището? — попита Сима.

— Бих искал всички да дойдете — отговори Джек. — Стига да има място в таксито.

Оказа се, че не е необходимо да взимат такси. Като по чудо малкият зелен москвич ги чакаше на улицата, почти на същото място, където Йосиф го бе оставил. До входа на блока стоеше милиционер със сив шинел и фуражка.

— Доктор Шаранский? — попита той, когато Йосиф се приближи до него.

Йосиф кимна.

— Преди два дни съобщихте, че колата ви е открадната. Намерихме превозно средство, което отговаря на вашето описание. Моля ви да потвърдите дали това е вашата кола и да подпишете няколко документа.

Джек погледна милиционера. Лицето му изглеждаше познато. Предположи, че го е видял в петък, когато ходиха до участъка.

— Какво има, Йосиф?

— Нищо, връщат ни колата.

Милиционерът извади някакви документи от джоба си и каза нещо, което Джек не разбра. Йосиф се обърна.

— Намерили я днес следобед във Владикино. Донесъл е документите, за да ми спести разкарването. Няма да ходя до участъка. Толкова много неща се промениха след перестройката, Джек. Сега вече може би ще започна да вярвам на онова, което чета.

Имаше обаче доста писане. Йосиф извади връзка ключове от джоба си, отдели един и го даде на Джек.

— Нямаме време за губене. Имаш ли нещо против, ако сам донесеш чантите си?

— Не, разбира се. Не е необходимо всички да се качват. Джек бе приготвил багажа си сутринта. Ръкописът беше в дипломатическото му куфарче, прибран в металния си цилиндър.

Сима се затича подир него.

— Идвам да видя как е Анушка.

— Стой тук при мама и татко — усмихна се Джек. — Нямам много неща за носене. Ще я взема с кошничката й и тя ще дойде с нас на летището. Ще я държиш в скута си. Очите на Сима се разшириха от радост. Тя плесна с ръце, отиде при майка си и започна оживено да разказва.

Апартаментът беше на седмия етаж и гледаше към улицата. Асансьорът, както обикновено, не работеше и Джек трябваше да се качи по стълбите. Отвори вратата и пусна ключовете в джоба си. През тънките стени се чуваха съседите.

Анушка започна да мяука жаловито веднага щом Джек влезе в дневната. Приближи се до нея, за да я успокои, но тя отскочи назад и изсъска. Не се бе държала така досега. Той се зачуди какво я бе обезпокоило. Тогава забеляза локвичката на пода. Продавачът бе казал, че има създадени хигиенни навици, но според Джек котето беше твърде малко за това. Той извади няколко хартиени носни кърпи от чантата си и избърса петното.