Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Хайде, мадам. Отиваш на летището да ми махаш за довиждане.

Взе я и тя се опита да го одраска, но той се оказа по-бърз и в следващия миг Анушка беше в кошничката, с която бе купена.

Джек се наведе да вземе чантите, но изведнъж се сети, че е забравил нещо много важно — английския превод на ръкописа. Искаше да работи по него по време на полета, за да бъде готов за печат, когато пристигнеше в Ерусалим. Вече имаше екземпляр от превода на арамейски в дипломатическото куфарче.

Бяха оставили превода, оригинала на арамейски и фотокопията на бюрото на Йосиф.

Ала там нямаше нищо. Леа не ги бе прибрала. Тя бе живяла достатъчно дълго с Йосиф, за да знае, че не бива да пипа материалите, върху които той работи. Йосиф също не ги беше преместил, защото през целия ден бе с Джек.

Побиха го ледени тръпки. Втурна се към дипломатическото куфарче и с треперещи пръсти го отключи.

Ръкописът бе изчезнал. Обзет от паника, Джек изсипа съдържанието на пода. Металният цилиндър не беше вътре.

Отвори пътническата чанта и извади всичко. Нито следа от ръкописа.

Изтича до прозореца. Видя Йосиф, Леа и Сима — дребнички същества, далеч долу на тротоара, едва забележими на оскъдното улично осветление. Милиционерът си бе тръгнал. Разкриването на кражбата сякаш изостри сетивата му и Джек се сети, че нещо в милиционера го бе обезпокоило. Спомни си колко хладно посрещнаха Йосиф в участъка, когато каза еврейското си име. Как представителите на властта се намесиха, за да заглушат гласовете на протестиращите срещу „Памет“. Дългото чакане в правителствените ведомства.

„Толкова много неща се промениха след перестройката, Джек. Сега вече може би ще започна да вярвам на онова, което чета.“

Но Йосиф сигурно знаеше, че това са глупости. Милиционерите не носеха документите на някакъв си евреин, за да му спестят отиването до участъка и не докарваха откраднатите коли пред вратите на собствениците им.

Джек почувства, че сърцето му се вледенява и спира да тупти. Милиционерът. Спомни си къде бе видял лицето му. Не в участъка, а предишния ден в зоологическата градина. Човекът, който му се стори, че го следи.

Но защо ще си прави труда да организира подобна игра? Защо ще краде колата на Йосиф, а после ще я връща? Защо ще се преоблича като милиционер?

Джек погледна надолу. Те се качваха в малката зелена кола — Сима отзад, а Леа отпред до Йосиф. В същия миг Джек разбра. Не беше достатъчно само да откраднат ръкописа. Трябваше да убият Шаранский и него, за да потулят всичко. Някои бе пипал спирачките. Или…

Мисълта го осени веднага. Джек беше ирландец в края на краищата. Бомба в колата би бил най-ефикасният начин.

Джек започна да удря по стъклото и да крещи, като отчаяно се опитваше да привлече вниманието им. Опита се да отвори прозореца, но той беше здраво залостен.

Излезе от апартамента и хукна по стълбите като преследван от демони. Въпреки скоростта, с която препускаше надолу, имаше чувството, че краката му са оковани във вериги. Блъсна една възрастна жена и разпиля покупките й. Взимаше по пет-шест стъпала наведнъж, падаше, ставаше и викаше имената на Йосиф и Сима.

Колата се взриви, когато стигна до последния ред стъпала. Блокът се разтресе. Ушите му започнаха да пукат. Последва мъртва, неумолима тишина. Сетне започнаха да падат каменни и метални отломки. После пак настъпи тишина, която продължи безкрайно.

Навън някой извика нещо на руски. Джек стоеше неподвижен със свито сърце. Разнесе се друг глас и изведнъж тишината се изпълни с гласове. Джек излезе навън, в мрака, където нищо не помръдваше. Видя една подскачаща топка. Бели птици, които се спуснаха от небето и изведнъж застинаха във въздуха. Сърцето му бе спряло, а тишината потъваше в него като камък или момиченце във водата.

Трудов лагер 296/14

Нижная Тавда

Тюменска област

Източен Сибир

Помещението беше дълго, студено и с висок таван. От двете страни имаше по двайсет легла, наредени с военна педантичност. Приличаше на болница или на казарма, но не беше такова. На стените имаше продълговати прозорци с дебели матови стъкла. Отваряха тежките им капаци само в кратките часове на деня и ги затваряха, когато се стъмнеше. Сега се смрачаваше. Всеки момент щеше да влезе Сивата сестра с дългия прът с кука на единия край, за да затвори капаците за нощта. Очакваха появата й, защото стаята щеше да се затопли и можеха да заспят. А колко много обичаха да спят. Това беше единственото време…