Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

На следващия ден отново седнаха един срещу друг, и двамата нащрек. Пак не дадоха успокоителни на Джек. Потиснатостта се насъбираше у него като буря. Както и спомените му. Шербицкий го наблюдаваше внимателно. Обработваше го изключително фино и искаше да бъде сигурен, че всеки негов ход е правилен.

— Е, докторе, как се чувствате днес?

— Много потиснат. Но ще го преживея. Извинявайте, че се развиках вчера.

— Няма нищо. Бяхте много разстроен. И причината бях аз. Не биваше да ви задавам такъв въпрос. Не и по този начин. Разбирам скръбта ви. Шербицкий се усмихна леко и огледа килията. Навън ставаше все по-студено. Вътре беше хладно и влажно.

— Странно — каза той. — Останахте ми само вие. Съпругата ми ме напусна преди три години, децата не ми идват на гости, а старите ми приятели се пенсионираха или ги изритаха. Жалко, а? Трябва да видите апартамента ми. Две стаи. Ходя там колкото мога по-рядко. И аз ще се пенсионирам след няколко месеца. Държавната пенсия е крайно недостатъчна. Но за момента имам вас. Повярвайте ми, доктор Гулд, тъкмо затова искам да ви помогна.

Той пак огледа грозните стени.

— Желаете ли по-хубава стая?

Джек сви рамене. Какво значение имаше?

— Мисля, че не бива да ви държат в такава мрачна стая. Ще уредя да ви преместят другаде. Но в замяна ще настоявам за вашето сътрудничество. Какво можете да ми кажете за деня, когато бяха убити приятелите ви?

— Още ли мислите, че аз съм ги убил? Шербицкий поклати глава.

— И през ум не ми е минавало. Но някои хора наистина мислят така. Когато са готови, ще пристъпят към действие. Бих искал и ние да сме подготвени.

Джек се опита да си спомни какво бе станало и разказа на Шербицкий подробно всичко, като не скри нищо, освен същността на писмото на Исус.

— Защо откраднатият ръкопис, който щяхте да занесете в Израел, е толкова важен?

— Ръкописът е част от колекцията, за която ви разказах. Питайте Волнухин. Той знае всичко за него.

— В момента го разпитват. И казвате, че ръкописът не е от особено значение?

— Не, доколкото знам.

— Добре. Но трябва да ви кажа, че имам проблем с този ръкопис. Нещата стоят по следния начин. Ако не беше откраднат, въпросът с взривяването на колата е много прост. Напоследък атаките срещу евреите зачестиха. Някои бяха убити. Експлозията, причинила смъртта на семейство Шаранский, можеше да се смята само като ескалация на това. Но кражбата говори за нещо друго, за някаква връзка. Не мислите ли така? А може би между двете престъпления няма връзка.

Шербицкий погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Пазете се. Опитайте се да не мислите толкова много. Ако не сте ги убили, вие сте невинен. А аз не мисля, че сте убиец.

Той спря на прага и се обърна.

— Ще говоря да ви настанят в друга стая.

В новата стая имаше истинско легло с дебел юрган, кресло и маса. Донесоха му стари окъсани броеве на „Рийдърс Дайджест“. Джек не се нуждаеше от нещо по-претенциозно, прочете ги жадно и поиска още. Вместо списанията пристигнаха купчина евтини любовни романи. Прочете и тях, като усети, че плаче на тъжните сцени.

— Как е Анушка? — попита той, когато Шербицкий отново се появи.

— Коя Анушка?

— Котенцето… на Сима. То беше в апартамента, когато…

Руснакът поклати глава. Със съвсем късо подстриганата си коса и твърди мустаци той можеше да бъде военен. Или хирург. Някаква трудна и безкомпромисна професия, изискваща не емоции, а талант.

— Не знам, но ще попитам.

— Аз го купих. За детето. Поне нея трябваше да пожалят.

Пак се разплака. Шербицкий го наблюдаваше и чакаше. Така бе прекарал живота си, така щеше да прекара и годините, които му оставаха до смъртта, докато умреше и го погребяха в някоя дупка в земята.

— Как се чувствате сега, Джек? Може ли да ви наричам така?

— Наричайте ме както искате. Чувствам се ужасно.

— Добре. Може би състоянието ти се подобрява. Сълзите са нещо по-добро от загубата на паметта. Но сега пак трябва да поговорим.

— Не искам да отговарям на въпросите ви. Казах ви всичко, което знам. Останалото ще трябва да разберете сами.

— Не, днес няма да ви задавам въпроси, Джек. Искам вие да ме изслушате. Много внимателно при това. Провървя ви, че възложиха вашия случай на мен. Стана съвсем случайно. Бях в участъка, когато ви доведоха, пък и говоря гладко английски.

— Да, много добре говорите английски.

— Благодаря. Както и да е, така ми дадоха случая. Тогава още не бяхте заподозрян, а само един свободен чужденец и приятел на загиналите. Както и очевидец, разбира се. Подозренията дойдоха по-късно, те изненадаха дори мен. Отдавна работя в този бранш. Мислех, че вече няма изненади.