Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Санитарен ден.

— Какво става? — попита Джек.

— Казва, че е ден за почистване. Веднъж месечно затварят библиотеката за тази цел. Всъщност е извинение да си вземат свободен ден. Възможност да спестят електричество.. Често го спират.

Йосиф се обърна към портиера и му заговори грубо. Човекът изглеждаше готов да се впусне в тирада, но сетне промени решението си и с тежки стъпки отиде до телефона.

След няколко минути към тях забързан се приближи един мъж, облечен във вълнен костюм.

— Йосиф! Съжалявам, че ви накараха да чакате. По дяволите тези санитарни дни. И без това губим достатъчно време.

Той млъкна и погледна Джек.

— Това сигурно е доктор Гулд — премина той на английски и протегна дългата си ръка.

На единия пръст носеше малък сребърен пръстен. Вероятно беше женен. Джек се ръкува с него. Йосиф ги представи един на друг.

— Джек, това е Юри Волнухин, новият директор, назначен след преврата през 1991. Говори отлично английски. Волнухин носеше папионка като бледо копие на преподавател в средно английско училище. Липсваше му лулата, пъхната във вътрешния джоб. Само дето едва ли можеше да си позволи да пуши редовно.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Волнухин.

— Доктор Волнухин, това е Джек. Юри е доктор по библиотекознание. Много е известен.

Волнухин махна с ръка. Джек се усмихна.

— Приятно ми е, доктор Гулд. Приятелят ми Йосиф ми е разказвал много за вас.

— Надявам се не прекалено много.

Волнухин се усмихна. Джек забеляза, че обувките му са изпръскани с мастило.

— Всичко. Ние, руснаците, вече не си затваряме устата. Станали сме яростни привърженици на истината. Не е ли така, Йосиф?

Йосиф направи иронична гримаса, но не каза нищо.

— Е — продължи Волнухин, — предполагам, че Йосиф ви е казал какво сме намислили.

Джек поклати глава.

— Съвсем не, още нищо не ми е казал. Библиотекарят хвърли бегъл поглед на Йосиф.

— Ами, като си помисля, може би така е по-добре. Наистина е необходима известна дискретност по този въпрос. Извиках ви тук по препоръка на доктор Шаранский. Той ме увери, че може да се разчита на вас.

— Не знам за какво става дума, но… бъдете сигурен, че ще запазя тайната, ако това ви тревожи.

— Не, не се съмнявам във вас.

В коридора беше студено. Пред тях се извисяваше голямо мраморно стълбище, което водеше към читалните. Половината крушки липсваха и вътре цареше здрач. Чистачката влачеше парцала по мраморния под, като оставяше мръсна диря вода след себе си.

— Последвайте ме, доктор Гулд. Ще ви покажа всичко. Това ще ми спести време за обяснения. Хранилищата са долу.

Слязоха два етажа по-надолу по едно метално стълбище. Волнухин ги поведе из ниските коридори, по чиито тавани се виеха дебели тръби.

— Вървете до мен, доктор Гулд. Някои от тези коридори са опасни. През 1985 отвориха станция „Боровицкая“ на метрото, без да вземат някои основни мерки за безопасност. Част от сградата е подкопана. Загубихме 40 хиляди книги. Мазилката в някои помещения още пада. Но нямаме пари за ремонт.

Най-после стигнаха до една тежка метална врата. Волнухин извади ключ от джоба си и отвори.

— Допреди няколко години — продължи директорът — тази стая и другите зад нея бяха част от специалното хранилище. Малцина имаха достъп до тях.

Той щракна ключа и над главите им запремигваха неонови светлини.

— Дори сега достъпът е ограничен.

Стаята беше голяма и пълна с метални шкафове и лавици. Температурата беше по-умерена, отколкото в студените помещения горе.

— Заповядайте, доктор Гулд, седнете. Настанете се удобно. Желаете ли чай, или кафе?

Джек поклати глава. Изгаряше от нетърпение да разбере за какво става дума.

Волнухин се вгледа в него за миг, после седна насреща. — Добре, ще ви разкажа. Всичко, което виждате около себе си, е плячка. Заграбени съкровища от библиотеките в Източна Европа, Германия и Италия. В края на Великата отечествена война, както продължаваме да я наричаме, съветската армия завзела огромни територии от Третия райх. Големи количества от художествени предмети и други ценности били натъпкани в сандъци и пренесени с кораби в Съветския съюз. Сигурно разбирате, че нашата армия-победителка не е била мотивирана от нещо толкова обикновено като алчност или плячкосване. Тя влязла в Европа, за да донесе свобода и мир на угнетените народи. Когато нашите лидери видели прекрасните вещи, присвоени от фашистката държава, те, естествено, поискали да ги приберат и да ги върнат на истинските им собственици. И така, фашистката плячка била пренесена тук, в Майка Русия, на съхранение. Картини от Рубенс и Рембранд, откраднати от холандците, на Леонардо и Караваджо от Италия, цели галерии с френски шедьоври. Ние взехме частните колекции на Хитлер и Гьобелс. Те са още тук, в Москва. Съкровището на Приам от Троя, донесено в Берлин от Шлиман — също. Едва ли ще повярвате какво богатство има скрито тук. И книги. Хиляди. От Дрезден, Лайпциг, Берлин, Магдебург — от всички големи библиотеки в Райха. Ръкописи, старопечатни книги, литографии, пергаменти. След като ги освободихме от ръцете на фашистите, те са тук, в безопасност, заключени в тези помещения. Джек погледна замислено Волнухин и попита: