— Защо ме накара да дойда тук, Йосиф?
— Трябва да има причина, а? Не ти ли е достатъчно да видиш стария си приятел?
— В писмото пишеш, че е спешно. Явно не ме помоли да дойда, за да говорим за едно време.
Йосиф смени непохватно скоростта и се опита да изпревари един автобус, но шофьорът му натисна газта. Йосиф отново остана зад него.
— Наистина има причина, Джек. Но сега предпочитам да не говорим за това. Ти си изморен, трябва да си починеш. Леа готви специално в твоя чест. Сима мисли, че си отдавна изчезнал чичо, с когото най-после ще се запознае. Много се вълнува от срещата.
Той млъкна. Снегът проблясваше от двете страни на шосето. Градът ги погълна.
— Важно е, нали?
Йосиф се огледа. Скулите му посивяха.
— Да. Много е важно.
Семейство Шаранский живееха на „Ставококузкений переулок“, уличка в Новия Арбат, близо до „Калинински проспект“, който сега беше прекръстен на Арбат. Намираха се на неколкостотин метра от моста Калинин, който водеше към големия хотел „Украйна“ на отсрещния бряг на реката. Джек бе ходил у тях, но преди беше забранено на съветските граждани да приемат чуждестранни гости. Четиристайният им апартамент се помещаваше в един мрачен блок с двор. Строен по времето на Хрушчов, в началото на 60-те, той изглеждаше много по-стар. В двора не проникваха слънчевите лъчи. През лятото беше пуст, а през зимата — истински затвор. Йосиф паркира на улицата. Слязоха от колата. Започна да се смрачава.
— Виждаш ли, Джек? — попита Йосиф и посочи полуразрушената фасада и тъмните,вонящи стълби. — Сега сме свободни хора. Нашите домове са нашата крепост.
Ала вътре в апартамента Джек сякаш се озова в различен свят. Малките стаи бяха топли и меко осветени. Свещи мъждукаха в стъклените свещници и на издутия корем на самовара. Всяко кътче беше запълнено с книги и хартия. Но не като претъпканата с червеи и паяжини къща на Мойра, а чисто и готово за използване.
Леа излезе. Настъпи мълчание. Светлината се отрази в очите и. Тя се усмихна стеснително. Колко е красива, помисли си Джек. Леа имаше дълги гарвановочерни коси, бяла кожа и тънка талия. На раменете си носеше копринения шал, който й бе купил Джек.
Едва успяха да се поздравят, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение зад гърба на Леа. Оттам надничаше най-красивото дете, което Джек бе виждал през живота си.
— Добър вечер, Серафима Йосифовна — каза той на руски.
Тя не реагира срамежливо, нито се изкикоти, а се вторачи в него, сякаш го преценяваше. Сима беше от онези деца, които не се правят на умни за развлечение на възрастните, които се появяват и изчезват от техния живот. Шестгодишна, тя вече имаше свой характер. Преценяваше възрастните не по количеството шоколад, което й носеха, а по външния им вид. Очите й бяха сериозни. Не се усмихваше подкупващо. Но усмивката й беше незабравима.
Джек се опита да се усмихне. Срещата със Сима го завари неподготвен. Невинността на момиченцето отвори незаздравели рани. Джек се сдържаше с усилия да не се разплаче. Усети, че Леа забеляза това.
— Приятно ми е да се запознаем, чичо Джек — каза на английски Сима. — Добре дошъл.
Ледът беше счупен. Поканиха Джек да седне на приготвената за вечеря маса. Чиниите и приборите блестяха върху бялата покривка. Йосиф и Леа бяха взели част от тях назаем от приятели, за да има достатъчно за една истинска вечеря. Ножовете бяха отпреди революцията — собственост на един колега учен, който можеше да си позволява да пазарува от антикварните магазини.
Храната беше много вкусна. Докато се хранеше, Джек пресметна, че яденето сигурно се равняваше най-малко на едноседмична заплата. Съветската държава ценеше академиците, но им плащаше малко. А сега нямаше пари за нищо. Един приятел руснак бе казал на Джек в Ерусалим, че академик като Йосиф получава около двайсет хиляди рубли на месец. Цифрата изглеждаше голяма, но едно вестникарче на улицата можеше да си докара десет хиляди на ден. Леа сигурно бе обикаляла цяла седмица черния пазар, за да намери всичко необходимо за ястията. След вечерята седнаха на удобните столове и пиха кафе и водка от малки стъклени чаши. Джек извади подаръци чорапи, шал и медальон за Леа с нейното име, гравирано с еврейски букви, подобен медальон за Сима, огромна кутия с бои и дебела купчина листа за рисуване. Софтуеър за компютър и последното издание на стиховете на Биалик(Хаим Нахман Биалик, еврейски поет, преводач и романист, роден в Русия(1873–1934) — Б.пр.) за Йосиф. Когато благодарностите стихнаха, Джек извади още нещо.
Читать дальше