Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Москва

Ноември 1992

Йосиф се бе променил. Не беше толкова остарял, колкото изменен по някакъв начин. Приличаше на изящна репродукция на любима картина — със съвършени детайли, но с различни бои. Сякаш плътта беше заменена с нещо не толкова устойчиво.

— Джек — възкликна Йосиф и прегърна стария си приятел.

Намираха се на летището сред тълпа дебело облечени шумни пътници.

— Защо ме гледаш така?

Джек се усмихна. Трудно му беше. Толкова много неща се бяха случили, откакто се видяха за последен път.

Дребничкият професор се засмя. Той беше нисък, с кръгло лице и стрелкащи се, нетърпеливи очи. Бузите и челото му сякаш бяха от глина, която още обработваха. Споменал бе веднъж, че прилича на баща си, но чертите му още не бяха оформени. Нямаше определен облик. Носеше стара кожена шапка и палто. Джек беше с него, когато си ги купи. На врата си бе сложил яркожълто шалче — единственото цветово разнообразие, което си позволяваше.

— Всичко се е променило, Джек. Огледай се. Виждаш ли? Нищо не е същото.

— А на мен ми се струва същото. Само дето има по-малко милиционери.

— Не гледаш както трябва. После ще те науча как. Хайде, идвай. Семейството ми изгаря от нетърпение да те види. Все питат къде е известният Джек. Дай ми чантите си. Колата ми е на паркинга.

Йосиф произнесе последното изречение небрежно, но с неприкрита гордост.

— Кола, а? В такъв случай нещата наистина са се променили.

Руснакът изсумтя, но явно остана доволен от реакцията на Джек.

— Нали ти казах? Нищо не забелязваш.

Йосиф отново се засмя и го поведе към колата — малък зелен москвич, който бе виждал и по-добри времена. Но беше в движение и харчеше малко бензин.

Йосиф натовари чантите на Джек в багажника и се обърна към него. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Джек, моите съболезнования за родителите ти. Джек му бе съобщил неприятната вест, когато му писа, че ще отиде в Москва.

— Баща ми не можеше да живее без нея. Разбирам го. И аз се чувствах така, когато…

Той млъкна. Беше решил да не говори за миналото. Йосиф го хвана за ръката. — Съжалявам, Джек. Много ти се събра.

Качиха се в колата, без да си кажат нищо повече.

Влязоха в града от северозапад, по магистралата за Санкт Петербург, която до неотдавна се наричаше Ленинградска. Йосиф беше най-лошият шофьор, който бе возил Джек. Радваше се, че колата не може да се движи с повече от шейсет километра. Имената на улиците и сградите бяха променени.

— Никой вече не може да се оправи в този град, Джек. Променихме имената на улиците, но те са си същите.

Минаха покрай трите „таралежа“ — ръждясалите противотанкови бариери, които отбелязваха мястото, до което бяха стигнали германците през Втората световна война. Движението не беше натоварено. Някой московчани вече бяха започнали да подготвят колите си за зимата, а други не можеха да си позволят лукса да ги карат постоянно. Цената на бензина беше астрономическа.

— Как успя да си купиш кола, Йосиф?

— Провървя ми, защото един приятел беше принуден да я продаде. Братовчед ми Ицхак, който сега е в Израел, ми изпрати малко пари. Купих я заради Сима, да я извеждам вън от Москва. Въздухът в града е ужасно мръсен. Водя ги с Леа сред природата. Един ден може да си купим и дача.

Земята беше покрита със скреж, който искреше на ярката слънчева светлина. Пресякоха реката. От двете страни на пътя се издигаха някакви мрачни сгради в неокласически стил.

— Скоро ще завали истинският сняг. Казват, че зимата щяла да бъде тежка. Разбира се, всяка година е същото, но…

Той млъкна и смутено погледна приятеля си, който се усмихваше. — На какво?

Йосиф въздъхна.

— Тази година ще бъде по-трудно. Нямам предвид само времето. Храната не достига. А хората не могат да си позволят да купят онова, което се продава в магазините. Трудно се намира гориво. Даваш ли пари за храна, за да не умреш от глад, ще загинеш от студ. Тази зима в Русия много хора ще се простят с живота си.

Друсайки се по неравното шосе, те завиха наляво и пред тях се извиси остъклената бетонна сграда на Гидпроект. От вътрешната страна ги задмина един малък червен запорожец.

— Младежи — измърмори Йосиф. — Те могат да си позволят да рискуват.

Джек кимна. Искаше му се да е в запорожеца.

Появи се и самият град — високи сиви постройки с мръсни прозорци, тролейбуси, пълни с мълчаливи, сиволики пътници, почти пусти улици и шепа крайпътни търговци, които се опитваха да свържат двата края в свободната пазарна икономика на нова Русия.