Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

До ресторанта за туристи беше спрял военен патрул. Джек отиде при командира. Районът беше граничен и армията беше постоянно нащрек. Всяко отклонение от историческата местност предизвикваше подозрения. Джек показа документите си и обясни защо е дошъл. Носеше писмо от археологическия факултет на Староеврейския университет, което удостоверяваше, че има работа в скалите до Кумран.

Двамата с Мария тръгнаха надолу по стръмното дере. Джек посочи няколко пещери и разказа за намереното в тях. В скалите имаше множество дупки — някои съвсем малки, други достатъчно големи, за да влезе едър човек.

— Кажи ми на кое да вярвам — рече Мария. Джек я погледна угрижен. Въздухът бе напоен с дъх на сол. Тук светлината променяше всичко. Ала понякога не тя, а присъствието на нещо по-величествено и монументално.

— Какво искаш да кажеш?

Мария се колебаеше и не знаеше как да започне.

— Исус Христос… Бог ли е бил, или обикновен човек?

— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос.

— Но нали си чел писмото, в което той сам разказва за себе си. Какъв мислиш, че е бил?

— Убеден съм, че не се е смятал за бог. Изпитвал е съмнения и несигурност. Но всичко това няма значение. Каквото и да пише в писмото, църквите винаги ще измислят свои богове, които да служат на собствените им предразсъдъци. Ще намерят начин да изопачат думите му, за да съответстват на онова, в което вече вярват. Затова вярвай в каквото си вярвала досега.

— Вече не знам какво е то.

Джек я погледна с обич. Слънцето блестеше в очите й. Беше неописуемо красива.

— Тогава си приличаме — отговори той. Пещерата, която избраха, беше високо в скалите и трудно достижима, една от хилядите, изследвани съвсем повърхностно. Влязоха вътре. Мария светна с фенерчето, а Джек извади писмото на Исус от металния цилиндър. Беше донесъл и глинено гърне, датиращо от същия период, използвано и преди за съхранение на писмени материали. Съдът беше намерен на около десетина километра на юг оттук. Ръкописът се побра, дори остана място. Джек сложи капака и зарови гърнето под купчина камъни.

След година-две, когато настъпеше подходящият момент, той щеше да дойде тук с експедиция. Щяха да изследват пещерите в района. Сигурно щяха да направят големи открития. Но тук, в тази пещера, щяха да попаднат на най-великото откритие на всички времена.

Хрумна му да върне писмото на Августин дьо Гале и приятелите му, но реши да не го прави. Знаеше, че ще им бъде упражнен огромен натиск да го скрият или унищожат. Не се съмняваше в почтените им намерения, но все повече се отдалечаваше от ценностите, които те бранеха. Максимилиан Колбе безспорно е бил добър човек, но Джек не можеше да се примири с факта, че сред стотиците хиляди, загинали в Аушвиц, Църквата бе избрала да превърне в герой и светец един християнин. Шест милиона евреи бяха умрели, но имената им бяха забравени.

Църквата беше само страничен наблюдател, който понякога помагаше на жертвите, а друг път — на убийците им. Имаше дълбоко противоречие, което бе непоносимо за Джек. Ръкописът принадлежеше не на Църквата, а на човечеството.

Той направи снимки на пещерата от различни ъгли. С последните пози снима Мария сред руините. Тя му се усмихна. Зад нея морето беше спокойно и неподвижно. Следобедното слънце клонеше на запад, към Ерусалим и морето. Навсякъде цареше тишина. Джек усещаше наоколо призраците от миналото си — Кейтлин и Сиобан, Йосиф, Леа и малката Сима, дори Денис Бойлан и Мойра. Щеше ли някой от тях да почива в покой?

Джек и Мария нямаха представа кога Източният кръст щеше да нанесе удара. Може би никога. Мощта му беше сломена. Чечановски беше в немилост. Рейнолд фон Фройдигер се самоуби, когато научи за смъртта на сина си. От Русия освобождаваха английски разузнавачи и някои от тях вече дадоха пресконференции. Джек и Мария взеха предпазни мерки, но не искаха да живеят като преследвани животни. Мария изнесе концерт в Ерусалим, в голямата аудитория на университета. Успехът й беше забележителен. Паул започна да ходи на детска градина. Учеше иврит. Изпратиха го в смесено училище, където евреи, християни и мюсюлмани играеха заедно. Детето беше единствената им надежда.

— Време е да се връщаме — каза Джек. — Паул ни чака.

Мария стана и го хвана за ръката. Ако се заслушаше по-внимателно, щеше да чуе вълните, разбиващи се в един друг бряг.

© 1994 Денис Макиойн

© 1995 Юлия Чернева, превод от английски