Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Натам — каза Мария и посочи към западното крило. Изтичаха до вратата, през която се бе измъкнал Розевич. Там беше тихо и пусто. Джек освети стъпалата и извика Паул. Никой не отговори.

— Сигурно вече са слезли долу. Накъде да тръгнем?

— Не знам — отговори Мария. — Може би се опитва да отиде до колата си.

— Не мисля така. Той няма сили да тича.

Внезапно вятърът промени посоката си и задуха от брега. Блъсна ги силен вихър, едновременно с който се разнесе и писък.

Джек веднага разбра откъде се чу викът. Беше прекарал достатъчно време в Съмърлон. Нататък нямаше нищо друго, освен скали, а под тях — морето.

Прекосиха обраслата с плевели градина. Отново чуха писък — този път по-пронизителен. Мария извика, но вятърът заглуши гласа й.

— Внимавай — каза тя. — Те са на скалите.

Трудно беше да разберат къде точно се намираха, но вече чуваха прибоя на вълните, които се разбиваха в стръмния бряг.

— Паул! Къде си? — крещеше Мария и размахваше фенерчето.

Изведнъж лъчът на фенерчето на Джек ги освети. Розевич беше довлякъл Паул до ръба на скалата. Един повей на вятъра беше достатъчен, за да ги отнесе в бездната. Джек спря разтреперан. Представи си една друга скала и червена топка, подскачаща по зелената трева. Малко момиче тичаше след нея, без да съзнава за опасността. Зад нея бягаше Сима.

— Вземи фенерчето — каза той. — Дръж го в другата си ръка, настрана, за да мисли, че сме заедно. Лъчите осветяваха Розевич и Паул, които се олюляваха от вятъра. Изведнъж се разнесе изстрел, после още един.

Старецът се опитваше да счупи фенерчетата. Джек се втурна напред и се приближи до ръба на скалата. През цялото време се мъчеше да преодолее страха, който се бе събудил в него при вида на отвесния бряг. Сякаш всичките му кошмари се сбъднаха и се сляха в един. Вече беше само на няколко крачки, скрит в мрака. Но какво да направи? Как да измъкне Паул, без да привлече вниманието на Розевич? Падна на колене и започна да пълзи. Погледна към скалата и видя бялата пяна на вълните. Там шумът от прибоя беше много по-силен и заглушаваше вятъра. Розевич пристъпваше все по-близо до ръба. Деляха ги само две-три крачки. Нямаше време за губене.

Джек се изправи, хвърли се към Паул, хвана го за кръста и го изтръгна от ръцете на Розевич. Двамата паднаха в калта, претърколиха се и спряха на няколко метра от скалата. Розевич залитна, опитвайки се да запази равновесие. В следващия миг Джек видя само тъмата. Стори му се, че старецът извика, но не разбра дали се молеше, или ругаеше. Вятърът и бушуващото море погълнаха гласа му.

Кумран, Израел

Потеглиха от Ерусалим малко предиобед, заобиколиха Маслиновия хълм и се отправиха надолу към Витания. Оттам се насочиха към Ерихон, после свиха на юг по дългия път край Мъртво море, водещ към залива Акаба. Далеч на изток се виждаха река Йордан и Моавските плата, забулени в жълтеникава мъгла. Надминаха няколко тежкотоварни камиона и конвой от военни коли със синьо-бели знамена. Един автобус намали, за да им позволи да го изпреварят. От мръсните прозорци ги гледаха бледи и стъписани лица. Пътят се виеше през пустинна област и заострени бели хълмове, почти лишени от растителност. Соленото море се приближаваше след всеки изминат завой. От време на време Джек поглеждаше Мария и й се усмихваше. Тя му отвръщаше и леко го докосваше. Паул бе останал в Ерусалим при близки приятели на Джек. Момчето още се стряскаше нощем, викаше и се подмокряше в леглото. Детският психиатър ги увери, че бързо ще се съвземе, след като е отново с майка си. Но Мария се питаше какви ли ще са последствията. Паул не питаше за баща си и дядо си и Мария също не ги споменаваше.

Стигнаха до северното крайбрежие и се озоваха на високо варовито плато на около петдесет метра над шосето. Бяха дошли в Кумран. Паркираха и слязоха от колата. Джек носеше през рамо малка чанта и фотоапарат. Около тях бяха разпръснати останките на отдавна изчезналата есейска комуна — еврейска секта, чийто член бил Исус и с която прекарал по-голямата част от краткия си живот. Именно там, а не в Ерусалим или във Витлеем, се намираха камъните, по които бе стъпвал. Всяка година хиляди поклонници вървяха по древната настилка и прекланяха глави в свещените места, „открити“ от императрица Елена(Съпруга на Константин Хлор и майка на Константин Велики (247–327) г.сл.Хр. по чието нареждане в Ерусалим били извършени разкопки, благодарение на които, според преданието, бил открит кръстът, на който бил разпнат Христос — Б.пр.), триста години след смъртта на Исус, но всъщност трябваше да благоговеят тук, пред шепата окаяни развалини, нагрети от пустинното слънце.