Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Джек взе пистолета от Мария и я прегърна. Тя започна тихо да ридае, сетне промълви:

— Да тръгваме. Няма време за губене. Потеглиха и Джек попита:

— Откъде взе пистолета?

— От Паркър. След като го застреляха.

— Но как…

Едва тогава си спомни, че тя бе коленичила до Паркър. Сигурно бе измъкнала пистолета му, докато Джек разговаряше с Макбрайд.

— Но как мина през охраната на летището?

— Получих малка помощ — отговори Мария, отвори чантата си и извади една карта. — Нашият приятел Феликс настояваше да нося оръжие, когато е възможно. Дадоха ми този служебен пропуск за всички летища в Европа. Скрих го в Есен и го взех, когато тръгнахме оттам. На летището в Дъблин беше лесно. Тъкмо им бяха съобщили, че четирима английски разузнавачи са застреляни посред бял ден пред Тринити колидж. Аз бях последният човек, когото биха проверили.

Джек взе деветдесетте километра до летището за по-малко от час. Оставиха взетата под наем кола и хукнаха към летището.

— Трябва ни самолет. Реактивен — каза Мария.

Момичето от информационната служба дори не мигна. Веднага им показа един малък кабинет, на чиято врата пишеше: „Частни чартърни полети“.

Вътре седеше запазен петдесетгодишен мъж с малък корем. Имаше безпристрастния вид на човек, който прекарва повечето време във въздуха, отколкото на земята.

— Ирландия ли? — възкликна той, когато Мария му каза какво иска.

Мъжът говореше немски с източноевропейски акцент.

— Какво става? Тази вечер всички са тръгнали за Ирландия.

Човек, отговарящ на описанието на Розевич, бе излетял преди час за Корк с чартърен реактивен самолет.

— Имаше ли едно момченце с него?

— Да. Старецът каза, че е внукът му. Детето спомена, че иска да се върне при майка си. Всичките документи на възрастния мъж бяха в изправност. Какво можехме да направим?

— Аз съм майката на момчето. Онзи мъж е свекър ми. Съдебните власти смятат да дадат родителските права на мен, затова съпругът ми е накарал баща си да го изведе от Германия. Мария извади адвокатския иск на Хеслер и му го показа.

— Всъщност всичко това не ме интересува. Ако имате пари, ще ви закарам където искате.

— В Корк.

Пилотът кимна.

— Между другото, казвам се Замфиреску. Защо не седнете за малко? Трябва да попълня документите, преди да ми разрешат излитане.

Минутите им се сториха цяла вечност. Преди да излетят, пилотът дойде да провери дали са затегнали коланите си.

— Помолих един от операторите да се свърже с колегата Шнайдер. Той пилотира самолета с детето ви. Ще му кажат да се позабави. Може да ви провърви.

Щом излетяха, Замфиреску помоли Джек да отиде при него. Пилотът заговори на английски.

— Какво всъщност става? — попита той.

— Каквото ви казахме.

— Може да съм будала, но не чак толкова. Точно преди да излетим, се получи съобщение от полицията. Някакъв чевръст адвокат от Мюнхен казал на ченгетата, че един от клиентите му, известен индустриалец, е изчезнал. Човек на име фон Фройдигер. Чували ли сте за него?

Джек поклати глава.

— Въпросът е — продължи Замфиреску, — че онзи фон Фройдигер и една жена са били намерени мъртви в градчето Арнсторф. И за това ли не знаете нищо? Джек се размърда неспокойно. Подозираше ли ги пилотът? И какво щеше да поиска за мълчанието си.

— Не — отговори той. — Трябва ли?

— Е, тогава може би приятелката ви знае. Документите й са на името Фройдигер. Вероятно не сте забелязали. Бих го нарекъл страхотно съвпадение.

— Така е. Или мислите, че не е?

Настъпи мълчание. Контролните уреди проблясваха.

Замфиреску не откъсваше поглед от тях.

— Провървя ви — каза накрая той, — защото знам някои неща за онзи хер фон Фройдигер. Каква голяма клечка е и тъй нататък. Имам представа и за политическата му дейност. Всъщност тя е обществена тайна. Баща му е бил нацист, приятел на Хитлер. Готина личност. Прекарал няколко години в затвора в Ландсберг и излязъл оттам още по-богат. Синът му е свързан с крайно десните. Така че загубата не е голяма.

— Сигурно — тихо каза Джек.

— Дори за семейството му. Освен може би за баща му. Джек кимна.

— Аз съм румънец — продължи Замфиреску след кратко мълчание. — Дойдох в Германия преди четири години заедно с по-малкия си брат Ливиу. Той доведе и семейството си. Аз съм вдовец. Миналата година убиха Ливиу. Разхождал се една нощ из Мюнхен. Неколцина фашисти го наръгали с нож на улицата. Полицията още ги търси, но сигурно няма да ги намери. Пък и да ги открие…