Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Фордът беше паркиран пред останките от главния вход. Джек взе чантата от задната седалка и слезе от колата. В същия миг втора светкавица освети къщата. Развалините бяха обрасли с бръшлян. Само за няколко секунди силният смразяващ дъжд ги измокри до кости. Леденият вятър ги блъскаше и се опитваше да ги изтласка от алеята. Джек хвана Мария за ръката и извика:

— Вземи фенерчето.

Двата лъча прорязаха дъжда и мрака и осветиха обраслата фасада на къщата. Обгорената и разбита стара врата висеше на пантите. Беше открехната и разкриваше мрачен и неприветлив интериор. Джек и Мария се промъкнаха през отвора. Краката им затъваха в калта и дебелия пласт мокри листа. Пожарът бе започнал от коридора. От величественото стълбище бяха останали само черни изкривени пръчки. Стените, на които преди висяха портретите на прадедите на Розевич, сега бяха мръсни и плесенясали. Паркетът беше натрошен и осеян с туфи плевели. На тавана имаше дупки, през които безпрепятствено се изливаше дъждът. Тръгнаха през купищата отломки и стигнаха до задната част на къщата, където зееше входът към напречния коридор. Там не валеше толкова силно, защото покривът беше почти изцяло запазен. Стъпваха в пепелта и по парчета от дъски. Навсякъде бяха разпилени стъкла и мазилка. Бурята се засилваше. Мария вървеше отпред.

Стълбището към първия етаж беше разбито, но проходимо. Тази част от къщата не беше много разрушена. Тук-там на стените имаше тапети. Към някои от стъпалата още бяха прилепнали обгорели и прогизнали остатъци от дебелия килим. Отвсякъде капеше вода. Поредната светкавица ги накара да замръзнат на място. В две от стаите на първия етаж нямаше никой. Помещенията бяха тъмни и тъжни. Някой бе изкъртил мраморната камина и на мястото и зееше грозна дупка.

Пожарът бе причинил повече щети на стълбите, които водеха към следващия етаж. Мария и Джек се изкачваха предпазливо, като се вглеждаха в стъпалата пред себе си. Изведнъж Мария се наведе. Взе нещо и се изправи.

— Какво е това? — прошепна Джек.

Тя му подаде страница от „В света на фантазиите“.

В стаята вдясно мъждукаше светлина. Дъските на пода коварно скърцаха. Подпирайки се на стената, Джек се промъкна към вратата. Мария го последва.

Това беше стаята, където Мария свиреше. Инструментите и портретите на композиторите ги нямаше. Пушекът бе очернил бялата мазилка, а дъждът я беше съсипал напълно. Розевич бе натрупал купчина дъски в камината и беше запалил огън. Двамата с Паул седяха пред него и се топлеха. Детето трепереше. Нямаше палто, дядо му дори не го бе увил с одеяло. Розевич се беше вторачил в пламъците. Те осветяваха лицето му и подмятаха сянката му из стаята като знаме на мрака. В скута му имаше пистолет. От време на време погледът му се отместваше от огъня. Розевич се вглеждаше в пистолета сякаш четеше някакво послание на светлината, отразена от дулото му.

Лъчът от фенерчето на Джек освети Розевич като прожектор, насочен към възрастен актьор, излязъл на сцената да изиграе последната си роля. Паул вдигна глава, обърна се и се взря в мрака. Не видя майка си, която бе скрита в сянката. Не знаеше дали е жива, или мъртва — баща му бе казал едно, а дядо му — друго.

— Паул! — извика Мария и се втурна към него. Джек протегна ръка и я спря.

— Внимавай! Той има пистолет!

Паул се изправи на крака и извика:

— Мамо! Тук съм!

Розевич вдигна глава стреснат и ядосан. Видя фенерчетата, скочи и грабна момчето.

— Татко, аз съм, Мария. Моля те, пусни Паул. Той преживя достатъчно.

— Нямаш право да идваш тук! — изкрещя Розевич. — Сега момчето е мое. Ти си мъртва. И двете ми дъщери умряха. А заради теб ще умре и Паул. И тогава всичко ще свърши.

Мария се опита да се отскубне от Джек.

— Недей, Мария. Той ще използва пистолета. Нека аз да поговоря с него.

— Трябва да го спра, преди да е направил нещо на Паул.

— Няма да успееш да се добереш до него. Ще те застреля, а после ще убие и Паул. Послушай ме.

Джек направи няколко крачки напред. Мария го последва, без да откъсва поглед от сина си.

— Можеш да вземеш ръкописа — обърна се Джек към Розевич. — Той е у мен, в чантата ми. Истинският, а не онзи другият. Твой е. Не ме интересува какво ще направиш с него, само пусни Паул.

— Доктор Гулд. Пътищата ни отново се пресичат. Розевич изведнъж се овладя.

— Много си упорит. Не предполагах, че си такъв. Толкова мекошав мъж и все пак настоятелен. Евреинът у теб е надделял над келта. Но упоритостта не е достатъчна. Трябва да си и умен.