Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Той сви рамене.

— Сега снаха ми и децата са принудени да живеят в общежитие за емигранти. Миналия месец банда фашисти се опитаха да го подпалят. Да вървят по дяволите. И фон Фройдигер също.

Румънецът погледна Джек.

— По-добре се върнете на мястото си — каза той. — Може да има буря. Времето е лошо.

Самолетът продължи да се носи в нощта. През прозорците се виждаше само мрак. Сякаш целият свят бе направен от него. Джек разказа на Мария за Замфиреску. Тя кимна, но не пророни дума. После се вторачи в Джек и прошепна:

— Толкова се притеснявам.

— Паул е жив. Сигурен съм, че баща ти няма да му стори зло.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ще направи дори нещо повече. Лудостта е дълбоко вкоренена в душата му.

— Сигурно не е така.

Мария въздъхна и изтри сълзите си.

— В концлагера в Кланец… такава е била специалността му — мъчения и екзекуция на деца.

Навлязоха в буреносни облаци. Джек не можеше да измисли как да я успокои. Ръката й беше отпусната и безжизнена.

Вратата на пилотската кабина се отвори. Движеха се на автопилот. На прага застана Замфиреску.

— Мислех, че ще искате да знаете — каза той. — Самолетът на Шнайдер току-що се е приземил в Корк. Ние имаме още четирийсет минути.

Щом наближиха ирландския бряг, бурята се усили. Започнаха да ги подмятат силни ветрове. Потоци дъжд обливаха самолета, докато се спускаше през гъстите облаци. Изведнъж под тях се появиха светлините на Корк, сякаш се материализираха от водата и вятъра. Ураганът заплашваше да ги изкара от пистата и да ги запрати в полето. Замфиреску отиде при тях веднага щом изключи моторите.

— Имам още малко работа тук — каза той. — Ще се оправите ли сами?

— Мисля, че да — отговори Джек. — Много ни помогнахте.

— Искам да разбера как е момчето. Обадете ми се. Навън ви чака кола. Поръчах я, преди да кацнем. Шнайдер ще ви каже накъде е тръгнал мъжът, когото търсите.

— Не е необходимо — рече Мария. — Знаем къде отива.

Благодарение на служебния пропуск минаха безпрепятствено през митницата на летището. Не провериха дори чантата на Джек. Шнайдер ги чакаше от другата страна. Розевич наел кола, форд гранада, и му казал, че си отива „вкъщи“. Пилотът не знаеше нищо повече. Навън валеше като из ведро. Колата беше там. Щом чуха, че е за пътниците от частния чартърен полет, предприемчивите служители от гаража бяха изкарали ягуар. Мария седна зад волана. Познаваше пътя, а и искаше да се разсее с шофирането. Отправиха се на юг, минаха покрай Корк Сити, поеха по магистрала номер 71, а сетне завиха на запад. От време на време пейзажът се озаряваше от светкавици. Колата вървеше добре, но пътят беше криволичещ и коварен. Тук-там имаше дупки, от които ягуарът подскачаше по мократа настилка. Пороят се сипеше от бездънните облаци и обливаше предното стъкло. Нямаше други превозни средства. Спряха на една бензиностанция, откъдето Джек купи две фенерчета. В Съмърлон сигурно щяха да им потрябват.

Късно след полунощ стигнаха до Болтимор. Бурята по крайбрежието беше още по-силна. Селото беше дълбоко заспало. Минаха през него и се насочиха към носа, където се издигаха развалините на Съмърлон.

— Защо ли е дошъл тук, Джек? В такава нощ. Това е безумие. Дали не е отишъл другаде?

— Казал е на Шнайдер, че си отива вкъщи. Освен ако няма друга къща наоколо…

— Не — отговори Мария. — Съмърлон беше единствената.

Пътят беше залят с вода. Нямаше граница между небето и сушата. Не чуваха прибоя, а само вилнеещата буря. Изведнъж фаровете осветиха счупената порта. Мария натисна спирачките и прокара ягуара през тесния отвор. Светкавица озари ъгловатия скелет на Съмърлон.

Мария караше внимателно по обраслата с плевели алея. След няколко години природата щеше да превземе пространството около къщата. Фаровете осветяваха избуялата трева, храстите и заплетената джунгла от растителност там, където преди имаше спретнати градини.

— Погледни! — извика Джек и посочи напред. Високо в мрака блещукаше червеникава светлинка.

Потрепна и угасна, сетне се появи още по-ярка. Мария ахна. Може би баща й пак се опитваше да запали къщата. Но там вече нямаше какво да гори.

— Пожарникарите успяха да спасят няколко стаи — каза тя. — Или поне предотвратиха пълната им разруха. В западното крило са запазени подът и таванът.

— Може ли някой да се качи там?

— Опасно е, но може.

Тя се вгледа разтревожена в трепкащата светлинка, като се бореше с паниката. Непрекъснато се молеше за Паул.