Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Не ставай глупав. Как мислиш, че ще стигнеш дотам? Нямаш нито пари, нито документи. Дори палто. Обещавам ти, че не всичко е свършило. Ще спасим Мария.

— Така говореше и преди.

Джек се обърна и отвори вратата. В същия миг чу изщракване зад гърба си. Погледна и видя, че Паркър държи пистолет.

— Казах ти да не се правиш на глупак. Трябва да участваш в играта. Задължен си ни.

Джек го изгледа продължително.

— Майната ти — каза той, слезе от колата и тръшна вратата.

— Мария, това е сестра Зофия. Дошла е чак от Честохова, за да бъде с теб. Боя се, че говори само полски. Ще трябва да се оправиш някак. Когато беше малка, полският ти беше много добър. Но това няма да има значение, когато отидеш в метоха. Там ще ти заповядат да дадеш обет за мълчание. Монахинята стоеше настрана. Дългото и старомодно облекло изглеждаше съвсем не на място в красиво обзаведената с изящни тъкани и скъпи украшения стая. Имаше повехналия вид на човек, обърнал гръб на живота. Обстановката явно нямаше значение за нея.

— Тя знае ли, че не искам да ходя там?

— Сестра Зофия не се интересува от желанията ти. Знае само, че един кардинал, покровител на нейния орден, я моли да те придружи до Честохова. Ще изпратя един от хората си с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност. И че няма да направиш глупостта да се опиташ да избягаш. Пристигнеш ли в метоха, игуменката ще отговаря за теб. Казва се майка Алиса. Сградата е построена през 1644. Орденът е известен като Сестри на покаянието.

— Татко, не разбираш ли, че постъпката ти е нелепа? Ти се подиграваш с истинското религиозно призвание.

— А стореното от теб е подигравка с всичко свято.

— Нима? Има ли нещо свято за теб, освен самият ти?

— Мария, моля те, не ми противоречи. Това е единственият изход. Карл ще те убие. Не го ли разбираш? Той знае за връзката ти с Джек Гулд. Провървя ти, че Чечановски ме подкрепи. Той успя да убеди Карл и баща му.

— И колко ще стоя там?

Баща й се вторачи в нея с поглед, който издаваше повече, отколкото би искал.

— Колко ли? — повтори тихо. — Още ли не си разбрала? Никога няма да излезеш оттам. Метохът ще бъде твоят затвор. Там ще те погребат.

Мария отвори широко очи, изумена. Бяха в малката стая в задната част на къщата. На стените имаше огледала с позлатени рамки. Накъдето и да се обърнеше, Мария виждаше себе си.

— Искам да се молиш за мен, любов моя. Нощем и денем. Независимо дали съм жив, или мъртъв. Ти…

Розевич успя да я хване, докато Мария припадаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Прегърна я с треперещи ръце и я целуна.

През нощта се събуди, обляна в пот. Ганашо и бе дал силни успокоителни й тя заспа неспокойно.

Огледа се и видя, че някой седи до леглото й и чете. Мисис Негъл.

— Норийн, какво правиш тук?

— Баща ти ми каза да те наглеждам. Много се притеснява за теб.

Мария едва говореше.

— Ще ми помогнеш ли да седна, Норийн? Цялата съм схваната.

— Горката. Баща ти каза, че утре трябва да бъдеш готова за път. Колата ще те чака в осем сутринта.

Мисис Негъл я повдигна и я подпря на възглавниците.

— По-добре ли е така?

Мария кимна.

— Чувствам се ужасно.

— Наистина не изглеждаш добре.

— Баща ми обясни ли ти какво става?

— Не. Каза само, че заминаваш за Полша и известно време няма да бъдеш в Париж.

— Той ме изпраща в манастир, Норийн. До края на живота ми.

Мисис Негъл млъкна изумена, после изсумтя неодобрително.

— Не може да направи това. Няма да му позволят.

— Всичко е уредено вече. Моля те, Норийн, ще занесеш ли една бележка на отец дьо Гале?

— Разбира се. Сега ще ти дам нещо за писане.

Париж

Понеделник, 4 януари 1993

Джек наблюдаваше къщата от два дни, но още не се бе случило нищо. Неколцина посетители влязоха и излязоха, но той не познаваше никого с изключение на Хенрик. Стана нетърпелив. Уплаши се. Ужаси се, че може да направи грешка. А това не биваше да се допуска. Не беше много трудно да се измъкне от Лондон. „Треперейки от студ, той отиде пеша до ирландското посолство на Гровнър Плейс.“ Умори се. Служителят го позна и му връчи паспорта веднага. Джек му благодари и се накани да тръгва.

— Не можете да излезете така — каза служителят.

— Вече имам паспорт и мога да изтегля пари от банката, за да си купя палто.

— Да, но дотогава ще премръзнете. Почакайте. След няколко минути мъжът се появи с едно палто.

— Ще ви стане. После ще ми го върнете.

Джек онемя от неочакваната щедрост. Трудно му беше да повярва, че някой безкористно му предлага нещо.