Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

В мрака имаше светлина, а в нея — обещание за спасение, малко и далечно като звезда в дъното на галактиката. В началото бе Словото. Те бяха превърнали словото в дело и го държаха високо над главите си като дървен идол. Мария потрепери при тази мисъл. От наглостта й. От омразата, която излъчваше. Бяха създали раса от нищо неподозиращи убийци на Бога и сега ги изтребваха, докато техният Бог умреше милиони пъти.

От дете бе свикнала да влиза в тази напарфюмирана тишина. Спомняше си как баща й я държеше за ръка и шепнеше молитви на неразбираем за нея език, неговото коленопреклонение, самовглъбяването му в мистерията, за която толкова много копнееше. Тя се замисли за кръвта по ръцете му. Кръвта на еврейските жени и деца, на сърбите, чиято единствена вина беше, че се кланят на същия Бог, но в различни одежди. Изповядваше ли баща й тези грехове, когато дойдеше тук? Съзнаваше ли изобщо, че е съгрешил? Или всичко това все още беше малката му мръсна тайна, която намигаше и го буташе с лакът в подмолните му сделки с божеството, което обичаше хърватите и поддържаше фашистите?

На пейката до нея старица и дете чакаха реда си да се изповядат. Момиченцето щеше да измъкне грехове от броеницата на своя живот, щеше да изпита удовлетворение и да каже „Аве Мария“, както декламираше урока си в училище — бързо и без да се замисля. След време щеше да помъдрее и да започне да спотаява прегрешенията си, докато се научеше да ги крие дори от себе си. А посещенията й в изповедната щяха да стават все по-редки. Животът и щеше да продължи, докато някаква криза не я върнеше при изповедника за опрощение. Ала тогава щеше да бъде твърде късно. Злото щеше да е непоправимо, раната — дълбока, а отровата — проникнала в кръвта.

Старицата стана и влезе. Вратата се затвори. Чу се приглушен шепот. Сърцата на възрастните хора имаха много белези. Като сърцето на баща й. Нищо не можеше да го размекне. Нито молитви, нито изповед или ежедневно ходене на литургия. А сърцето на Мария? Какво би излекувало раните му?

Хенрик стоеше на известно разстояние и я наблюдаваше като ястреб. Нямаше да може да се измъкне от него. Навън, пред всеки вход, бе поставил свои хора.

Старицата излезе и момиченцето зае мястото й. Мария се замисли за Джек. Дори тук, в църквата, той и споменът за тялото и милувките му бяха с нея. Виждаше го в пламъка на свещите, в ликовете на светците и в червеникавата светлина на олтара. Момиченцето излезе и се огледа срамежливо. Мария стана. Беше последната. С крайчеца на окото си видя, че Хенрик се премести, за да вижда по-добре изповедната.

Трудно и беше да започне. Те й служеха за оправдание.

— Чувствам се объркана, отче. Уплашена.

— Не се страхувайте. Това е Божи дом.

Не беше Сьорел, свещеникът, комуто обикновено се изповядваше, а много по-млад мъж, ако се съдеше по гласа му.

— Къде е отец Сьорел?

— Болен е. Аз съм тук вместо него. Казвам се отец дьо Гале. Моля, продължете.

Мария се съвзе. Защо се притесняваше толкова? Когато беше малка, тя дори изпитваше известно удоволствие от изповедта.

— Съгреших, отче. Предадох съпруга си и баща си. Всички.

Знаеше, че не бива да говори за това. Направила го бе в името на доброто. Те бяха грешниците. Те трябваше да се изповядат.

— Продължавайте.

— Прелюбодействах, отче. Спах… с мъж, който не е мой съпруг.

— Разбирам. Само веднъж или няколко пъти?

— Само веднъж, отче.

— Прелъстена ли бяхте?

— Не. Аз… Много е трудно за обяснение. Познаваме се от няколко години. После… баща ми уреди да се омъжа за друг, по-възрастен мъж. Отец Сьорел знае за това. Разказах му.

— Продължавайте.

— Никога не съм обичала съпруга си, отче. Нито той мен. Нуждаех се от любов. А онзи… другият мъж ме обича. Това е всичко.

— Той също ли е женен?

— Не. Имаше съпруга, но тя почина. Тя ми беше сестра.

— Разбирам. Зет ви.

— Въпросът не е в това. Той не знаеше… Трудно ми е да обясня.

— Решихте ли да не се срещате повече с онзи мъж? Или поне да не отстъпвате пред настояванията му.

— Не е така. Нямаше принуда. Желанието беше взаимно. Едва ли ще ме разберете.

— Не, но ще се опитам. Изкушението ми е познато. Дори такъв вид изкушение. Повярвайте ми.

— Толкова лошо нещо ли е изкушението?

— Ако завършва с грях, да.

— Но грях ли е да обичаш? Да покажеш любовта си?

— Любовта не е грях. Но да спиш с мъж, който не ти е съпруг, е грях. Вероятно не в очите на обществото, а на църквата. Знаете това, не е необходимо да ви го обяснявам.