Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Сигурна съм, че ти имаш какво да кажеш, независимо дали искам да те слушам, или не. Но ще вървиш с мен, защото трябва да готвя вечеря за петима, пък още не съм пазарувала.

— Мисис Негъл, добре ли е Мария?

— Да. Нищо лошо не се е случило с нея, затова се успокой. Тя ми каза, че ще питаш за нея, макар да нямаше представа кога ще се появиш. Разбрах, че напоследък сте станали много близки.

— Какво ти каза?

— О, нищо. Не е необходимо да ми казва. Аз се досещам. Познавам я от бебе. Не може да скрие нищо от мен. Не твърдя, че одобрявам онова, което си намислил. Тя е омъжена жена. Но от друга страна, никак не харесвам онзи германец, съпруга й.

— Още ли е в Париж, или се върна в Есен?

Мисис Негъл му разказа за метоха в Честохова.

— Преди да тръгне, тя ми даде бележка за теб.

Дребната икономка спря и започна да рови в огромната чанта, която сякаш нямаше дъно. Бележката беше затрупана с писалки, ролки за коса и религиозни брошури.

Мария не пишеше за чувствата си. Съобщението беше кратко и ясно: „Отиди при отец дьо Гале. Мисис Негъл ще ти каже къде да го намериш.“ Нейният почерк. А това беше най-важното.

Дьо Гале и Джек се уговориха да се срещнат в „Льо Сенк Етоал“ — старомоден бар на „Ги Моке“, близо до железопътната линия. Отецът беше там, когато Джек влезе. Бледолик мъж с евтини очила, целият кожа и кости, върлинест духовник с отнесения поглед на човек, който познава живота само от книгите и разказите на другите хора. Дьо Гале поръча две чаши арманяк, сетне се опита да обясни на Джек какво се бе случило с Мария.

— Няма ли как да я измъкнем оттам? — попита Джек. — Никой не може да бъде държан в манастир против волята му. Не живеем в средновековието.

— Имаш право, разбира се. Мога да се обърна към Ватикана, към един от заместник-секретарите на Конгрегацията за религиозните и светски институции. Те са упълномощени да решават такива въпроси. Убеден съм, че префектът ще нареди разследване. Но се страхувам, че щом Чечановски надуши, че му упражняват натиск от такава инстанция, Мария ще бъде преместена в друг метох. Кардиналът има богат избор, уверявам те. И този път няма да знаем къде е. Ще загубим дирите й завинаги.

— Но нима ще я оставим там?

— Не, разбира се. Но за да уредим освобождаването й, трябва да прибегнем до нелегални канали. А имаме по-важна работа.

— Но Мария…

— Засега тя е в безопасност. Повярвай ми. Те мислят, че никой не знае къде е. Затова по-добре да стои там, докато се приготвим за действие. Джек се вгледа в свещеника. Гладко избръснато лице, дълги крехки пръсти и хлътнали бузи. Онова, което отначало Джек бе помислил за отнесеност, беше нещо друго — самообладание или бдителност.

— Как се замеси във всичко това?

В отговор дьо Гале бръкна в джоба си и извади тънък портфейл. Измъкна една снимка и я сложи пред Джек. Стара черно-бяла фотография на брадат монах.

— Името му е Максимилиан Колбе. Францисканец. Поляк, загинал в Аушвиц. Пожертвал се доброволно, за да спаси живота на един семеен евреин. Преди няколко години беше канонизиран. Доктор Гулд, чувал си какви ужасни неща са правили някои свещеници преди и след войната. Не се извинявам за тези неща. Не е в моята власт да го направя. Случва се. При дадените обстоятелства не се съмнявам, че пак ще има подобни инциденти. Страхувам се, че това ще стане скоро. Църквата не е общност от светци, докторе. Всички сме грешници. Свещениците не са по-добри от обикновените хора, макар някои да се преструват, че е така.

Той въздъхна и затвори очи. Явно се умори.

— Но аз мисля, че би трябвало да са поне малко по-добри. Смятам, че Максимилиан Колбе е бил по-свестен от повечето си колеги. Неговата саможертва компенсира до известна степен нещата, които направиха Крунослав Драганович и другите. Съзнавам, че не е достатъчно. Би трябвало да има повече свещеници като Колбе. Опасявам се, че светците не се появяват така често, както на хората им се иска. Но ти може би не вярваш в светци.

— Не съм срещал нито един. Вероятно не съм имал късмет.

Дьо Гале млъкна и отпи от чашата си. Гласовете около тях бяха силни и груби. На техния фон гласът на свещеника беше слаб и леко потреперващ. И все пак Джек го чуваше много добре.

— Какво знаеш за либералната теология, докторе?

Джек сви рамене.

— Почти нищо. Не съм теолог, занимавам се с древни текстове.

— Е, няма да ти изнасям лекция. Наименованието е взаимствано от една книга на Леонардо Боф, свещеник от Перу. Опит да се пригоди марксистката теория към целите на християнството. Само че хората, които я изповядват, не са комунисти. Всичко се свежда до идеята, че християните трябва да направят тъй наречения от Боф „избор на най-бедните“. Също като Исус духовниците трябва да поставят бедните пред богатите. Слабите пред силните. Тази теория вся голям смут. В страни като Бразилия, Аржентина и Чили управляващите не са доволни. По традиция църквата се свързва с държавата и военните. Ако свещениците и епископите някога са имали нещо общо с масите, то е било да проповядват послушание. А сега някои от тях обикалят бедняшките квартали и молят за малко справедливост от името на хората, принудени да живеят в тях. Папата мрази комунизма, затова смята, че либералната теология е само опит да го вмъкнат в църквата през задния вход. Осъжда я. В Третия свят Христовата църква все още се свързва с управляващите хунти, а не с бедните и страдащите. С убийците, а не с жертвите им. В резултат на това все повече хора се отказват от вярата и обръщат гръб на църквата.