Елена Павлова - Теранският начин

— Хай-сая! — съвсем уместно отбеляза Алекс и попита. — Редно ли е в такъв случай да ти се закълна или нещо подобно?

— Не! — отвърна Кейл след кратко колебание. — Аз нямам ранг на суа! — допусна в гласа му да прозвучи повече горчивина, отколкото желаеше. — И вероятно никога няма да го получа, не и тук… Но бих желал, ако действително разбираш отговорността, която МОЯТА клетва ти прехвърля, да се представиш като достоен избранник!

— Ще се опитам! — Дейвис кимна. — Кажи ми нещо повече за сая! В училище не ме допускаха до тези часове, защото съм теранин… а кроу-прислужникът ни беше, хм, доста лаконичен по въпроса!

— Все пак те е научил на нещо!

— Не той! Татко! Той, ъъъ, беше изучавал сая от… културен интерес? Не, интерес към културата и цивилизацията на кроу. И ми обясни някои неща. За ритуалите, за хай-сая и за… мечовете също. Но…

— Този меч, — унесено каза Кейл, — е принадлежал на истински японски самурай и е изкован през дванадесети век от Земната ера. По-късно първият Барх го взима със себе си като стенно украшение и го пренася до Тиламин…

Бе изучавал историята на Меча на Честта още откакто бе в състояние да повтаря това, което баща му му разказва. Бе прочел хрониките на Барх, бе се учил да рецитира наизуст същата тази история като мантра на сая… и не бе споменавал за нея през изминалите месеци просто защото нямаше пред кого. Сега най-сетне си бе намерил слушател и думите се лееха от устата му като неспирен поток. Когато наближи поколението на баща си усети буца да засяда в гърлото му. Разплака се, щом стигна до „…и Смоу Барх получил този меч в деня на…“ — за пръв път от смъртта на баща си плачеше. Сълзите му бяха както за обичните изгубени родители, така и за мъчително потъпканата чест на рода Барх. А Алекс го придърпа към себе си и го прегърна — жест на съчувствие и споделяне, който сая може би не одобряваше, но от който Кейл се почувства по-добре.

Такома със сериозно изражение огледа двамата бивши арестанти.

— Добре разбирате, че тормозът над кадет Дейвис сигурно ще продължи, нали? — каза сухо.

— Да, сър! — Кейл кимна. — Другите от ротата няма да посмеят, но лейтенант Бутра и преподавателите… И останалите в школата…

— Трябва да се влиза в изпитанията с чест! — отбеляза Алекс с горчивина. — Не се притеснявайте, сър, ще се оправя някак си!

Такома се замисли за момент, преди да заключи:

— В такъв случай, вървете! Бих искал да те преместя при Барх, Дейвис, най-вече за личната ти безопасност, но… Правилникът и лейт не ми позволяват да го направя!

— Малцина кроу са като Вас, сър! — Алекс му се усмихна от вратата. — Не се притеснявайте, наистина ще се оправя!

— Сър? — Кейл също тръгна да излиза, но спря, осенен от нова идея. — Нали след карцер на кадетите под дванадесетгодишна възраст им се полага половин ден градски отпуск?

— В същата седмица, в която е приключил арестът им! — кимна Такома. — Заради психическото им здраве и…

— Можем ли да ползваме отпуската сега?

— Веднага след… — сержантът изсумтя. — Кадет, непрекъснато ме изненадваш! Не виждам защо да не може, но…

— В такъв случай ще ни попълните ли пропуски?

Военната Школа на Туурурст бе разположена между Центъра и индустриалния квартал на Т’рурст, най-големият град на планетата. Кейл бе излизал пет пъти в отпуска до сега и горе-долу бе опознал селището. Не, че имаше какво толкова да му се опознава. Като всяка една от изникналите набързо колонии на кроу, и тази бе построена с геометрична точност и по стандартен архитектурен план, обогатяван допълнително от въображението на местните заселници. Градът бе ориентиран на югоизток-северозапад, пресечен от край до край от широк булевард, на който се намираха както главните административни здания, така и повечето магазини и развлекателните заведения. В страничните пресечки южно от Центъра се ширеха жилищни блокове, а на север — промишлените комплекси. Общо-взето, достатъчно бе човек да повърви двадесетина минути пеша, за да стигне до която и цел да си е поставил. Но поне по мнението на Кейл, обобщеният архитектурен план, на който се базираха Т’рурст и поне десетина хиляди други градчета навсякъде из Съюза, създаваше като резултат не само удобно, но и привлекателно място за живеене.

От портала на Школата поеха към Центъра.

— Не мисля, че друг път ти се е случвало да излизаш сам? — предположи Кейл.

— О, не! — Алекс поклати глава. — Нашият кроу-прислужник винаги идваше с мен, най-често ме возеха с кола… На Хавеланж никога не е било безопасно за един теранин да скита ей-тъй по улиците!