Елена Павлова: Три житни класа

Рутината му беше привична — събуждане; кафето в машината; струята встрани от тоалетната чиния… пак не улучих, какво ли съм пил снощи?; захар и кафе в чашата; първата за деня цигара и — с кафето пред компютъра. Час или два мъчителна работа, преди да настъпи пълното отегчение и да открие, че с угарка в ръка и недопито кафе се взира в екрана и повече не е в състояние да раздвижи героите си… После — излизане. Ключът на вратата, бравата пак заяжда, ще трябва да се смени. Празна пощенска кутия. Компанията — художници, които претворяват в мрежата плода на тазсутрешния му или може би вчерашен или по-онзиденшен труд, празни разговори с празни хора… Обяд — някъде по многобройните закусвални, с обедното издание в ръка; завръщане вкъщи и може би още малко работа, но по-често празен следобед пред празен екран; излизане отново — ключът заяжда; вечеря в клуба и празна вечер пред редица изпразнени чаши…

Търсеше да избяга в тази рутина и надеждно се беше скрил. Можеше да работи все още, което беше най-важното. Може да не пишеше така добре, както преди, но го правеше все още и това му беше най-голямото облегчение.

Тази сутрин в пощенската кутия имаше пакет. Прибра го, стреснат до толкова, че не посмя да го разпечата чак до обяд и го носеше със себе си, потопен в скръбта си както никога след…

Телурион го нямаше.

Беше напуснал мрачния си роден свят веднага щом получи първото сериозно предложение за издателска работа. Сумата не беше голяма, но той напусна Телурион още на следващия ден. Не би могъл да издържи и миг повече в побъркания си свят, пренаселен и раздиран от противоречия, затънал в мизерия, страховит и жесток; свят, където всеки ден очакваше да го убият, където винаги му заповядваха как да пише, където подкастряха и думите, и крилете му…

Никога не съжали за избора си, макар горе сред звездите да го гризеше носталгия, каквато не беше очаквал… и макар горе сред звездите да откри, че обича Телурион, че е в състояние да открие стотици хубави неща в онзи кошмарен свят… и че му липсва.

Запази връзките си, доколкото можеше. Не съществува мрежа и компютър, които да пресекат звездите, но все пак корабите носеха товари и така в пощенската му кутия, понякога със закъснение, но по-често общо-взето навреме, пристигаха списания; добрите и топли издания от мрачния Телурион, а обратно се връщаха негови статии и разкази, и дисковете с новите му творения… така общуваше с дома си.

Отписа ги едно по-едно, всички онези издания, в които с тъжна нотка започнаха да споменават мрака, с годините пакетите в кутията ставаха все по-редки, страниците бяха изпъстрени с разкази и литературна критика. Не искаше да знае, ако го бяха публикували редом с реклама за поредната ракета и съобщението за поредната война. Не искаше да чува за мрака; предпочиташе топлата светлина на най-добрите умове у дома…

И с годините остана само едно списание, което той разтваряше с трепет, сигурен, че ще се потопи в топлата утроба на Телурион Добрия, още щом разгърне първата му страница. „Тера Телурион“; твърдяха, че е дисидентско, че го издава умопобърканото малцинство там у дома, но това беше връзката му с истинския дом и такава си я запази.

И после, внезапно, Телурион го нямаше…

Когато научи новината, не беше сигурен, че ще има сили да живее повече. Бяха откъснали корените му, бяха го лишили от пъпната му връв, от смисъла на живота му, от побъркания свят, пренаселен и раздиран от противоречия, затънал в мизерия, страховит и жесток; свят, където всеки ден очакваше да го убият, където винаги му заповядваха как да пише, където подкастряха и думите, и крилете му… Домът му не съществуваше вече. Не съществуваше дори звездата, под лъчите на която се беше родил и която беше наричал свое слънце. Само Адът бе останал да бушува там далеч, адски вихър в абсолютния студ на вакуума. Чий бесен мозък би могъл да измисли оръжие, което да отвори врата към преизподнята и да погълне и свят, и звезда?

Не много дни прекара в безпросветно пиянство и само думите го върнаха обратно към живота, защото Телурион беше мъртъв, но той все още съществуваше и беше тук, за да възпее тъй мрачния си свят и мрачната му кончина.

Рутината му беше привична… и в нея търсеше убежище. Понякога почти забравяше; понякога нощем се взираше към звездите, макар да не би могъл да зърне слънцето си… но знаеше, че то е там — хилядолетия по-късно щеше да избухне и в небето над него… когато светлината като лоша новина достигне до приютилия го свят.