Ерик Сийгъл - Лекари

Барни беше проследил срещата отдалеч и веднага щом виденията се стопиха, беше до нея.

— Добре ли си, Кастелано? — попита той. — Изглеждаш малко бледа.

— Да ти кажа право, чувствам се така, все едно в сутрешното, ми кафе е имало ЛСД. Тези двамата дойдоха да ме благословят — Лора поклати недоверчиво глава. — Няма да се учудя, ако по-късно пристигне и огнена колесница. Няма да им позволиш да ме вземат, нали?

— Ще бъда нащрек. Спокойно, Кастелано.

Семейство Дуайър беше представено от родителите на Ханк и Черил. Всяка от бабите беше взела по една от близначките, а малкото момченце седеше в скута на майка си. Бяха развълнувани от предстоящата „коронация“ на едно обикновено хлапе от Пйтсбърг.

Някои от бъдещите лекари, подтиквани от любопитство, оглеждаха белналата се тълпа само и само да зърнат родителите на Бенет, но там нямаше нито един чернокож.

Предишната вечер Барни беше вечерял с Бенет и семейство Ландсман в „Метр Жак“. Привързаността им един към друг му се стори по-силна от всичко, което беше виждал във взаимоотношенията между „истински родители“ и децата им.

Но всъщност имаше една малка група чернокожи, очакващи да поздравят Бенет с енергични аплодисменти, когато той тръгне към подиума, за да се ръкува с декана и да получи дипломата си. Те, разбира се, не седяха в свещения полукръг, а се бяха разположили по прозорците на околните сгради. Училищният редови персонал — портиери и чистачки — беше съвсем наясно, че в цялото училище има само двама цветни братя по душа и нито една сестра.

Ритуалът започна с обичайните поздравления и самопоздравления, след което последва връчване на различни награди.

Нобеловият лауреат на молекулярна биология професор Джордж де ла Форе се измъкваше от лабораторията си само веднъж в годината — именно за тази церемония. Съпътстван от поздравления, той дойде да обяви печелившия дипломант, на когото се присъждаше наградата „Джон Уинтроп“ за най-оригинален труд в областта на медицинските изследвания.

След като измънка няколко неразбираеми забележки на език, който варираше между английски, френски и може би есперанто, той хвърли поглед към едно малко листче хартия и обяви:

— Победителят за тази година…

Сетне заряза подготвения текст, за да изрази лично становище:

— И по мое мнение най-оригиналният мозък, дошъл да учи тук от мое време насам, е…

После той посочи името Питър Уаймън.

Тържествуващият победител стана от мястото си, за да посрещне гръмотевичните овации на тълпата.

Но такива нямаше.

Последва учтиво ръкопляскане от групата на родителите и няколко нестройни дюдюкания от страна на съучениците му. До момента, в който Питър се качи на подиума, за да се ръкува с професор Де ла Форе, идеята за колективна изява на мнение така вдъхнови випуска, че общият им протест сякаш стигна до небесата.

В противоположност на това Сет Лазаръс, удостоен като отличник на випуска, беше посрещнат с одобрителни викове, които подобаваха повече на футболен стадион.

Нат и Роузи седяха на третия ред заедно с Джуди Гордън. Макар и горда, Роузи се самобичуваше — как мога да бъда щастлива, когато малкото ми момче е мъртво? В същото време съпругът ѝ вътрешно ликуваше: „Благодаря на бога, че ми остави жив един такъв блестящ син.“

Деканът Холмс, облечен в своята пурпурна мантия, приличаше повече от всякога на висш жрец. Той нареди на студентите да станат и да повторят след него свещеното лекарско верую — клетвата на Хипократ.

— Кълна се в Аполон лечителя…

— Кълна се в Аполон лечителя.

— Да уважавам учителя си в това изкуство наравно с родителите си…

— Да уважавам учителя си в това изкуство наравно с родителите си.

— Да гледам на семейството му като на мои собствени братя и да го обучавам на това изкуство… без заплащане…

Дори докато повтаряше последните думи, Барни разсъждаваше върху иронията на факта, че повечето от състудентите му нямаше да се отдадат точно на мисионерска работа.

— Ще използвам знанията си, за да помагам на бедните, и никому не ще вредя…

Бенет Ландсман не можа да не си помисли: „Нацистките доктори също са полагали тази клетва. Как са могли тогава да сторят тези неща с Хана?“

— Няма да давам смъртоносни лекарства на никого дори ако ме молят за това. Нито пък ще предлагам такива…

Сет Лазаръс помръдна устни, но не изрече думите. Това беше нещо, в което той не можеше да се закълне.

— Никога няма да подлагам жена на лечение, водещо до аборт…